— Ако искаш, ще клекна пред теб — каза той и въпреки че не бе повишил ни най-малко тон, изражението на полицая срещу него изведнъж се промени; откакто се бяха срещнали на шосето, за пръв път се забелязваше подобна реакция. С изключение на здравото око, което се присви в подозрение, лицето на ченгето сякаш се превърна във восъчна маска.
— Защо ме гледаш така? Какво по дяволите ти дава правото, да ме гледаш така? Так!
— Хич да не ти пука как те гледам. Само ме изслушай, сине майчин: бутна ли тоя плъх в устата си, след три секунди ще си го гледаш да се въргаля по земята. Ясен ли съм? Так!
Последната дума направо я изплю в лицето на полицая, като за целта дори се вдигна на пръсти, та да се изравни донякъде с него. За секунда исполинът изглеждаше смаян, нещо повече — сащисан. Лека-полека изражението му се промени, той даде воля на обхваналия го гняв и с едно движение блъсна Джони надалеч от себе си. Толкова силно го удари, че жертвата му чак полетя във въздуха, преди да се удари в стената на сградата. В мига на съприкосновение с тухлите Джони видя чак звезди пред очите си, след което се катурна обратно напред и се озова по очи на земята. Усещаше болка навсякъде. Особено по контузените отпреди места по тялото му тя не се траеше, но изражението, което се беше изписало по лицето на ченгето преди малко, му служеше за достатъчна утеха. Той вдигна очи да види там ли е то още, искаше да му се нарадва повторно, подобно на пчеличка, която каца на любимото си цветче. Но не от радост подскочи сърцето в гърдите му…
Лицето на полицая се беше изпънало като платно. Кожата му изглеждаше някак неестествена, сякаш я бяха покрили с плътен грим. Дори окървавеното око беше някак нереално все едно полицаят имаше две лица и сега второто се опитваше да излезе от плътта му и да измести предишното.
Здравото око на полицая фиксираше известно време Джони, след което ченгето вдигна глава. С петте пръста на лявата си ръка посочи някаква точка в небето.
— Так ах лах — промълви той със сподавен глас. — Тимок. Кан де лах! Он! Он!
Дочу се някакво пърхане, подобно на шума, който издават дрехите, окачени на простора, и тайнствена сянка закри лицето на Джони. Над главата му се разнесе пронизителен крясък, може би птиче грачене, и нечии махащи криле се спуснаха отгоре му. Извитите нокти на пернатия звяр се вкопчиха в раменете му и през коженото му яке разкъсаха плата на ризата. Клюнът се заби с все сила в черепа му и птицата изграчи отново.
Не по друго, а по миризмата, която птицата донесе със себе си, Джони разбра що за животно го е налетяло: човката му вонеше на месо, на разлагаща се мърша. Огромните, рошави криле махаха около лицето му, за да може звярът да заеме по-удобно позиция, и като с ветрило донасяха цялата смрад пред носа и устата му — все едно искаха да я натъпчат в белите му дробове. На Джони му се повдигаше; в съзнанието му се мярна образа на обесената овчарка, люлееща се на вятъра, докато плешивите птици я дърпаха с клюновете си за краката и опашката. Сега една от тях се бе прехвърлила на него, навярно забравила, че лешоядите са по природа страхливи създания и се нахвърлят само на мърша, и човката й систематично кълвеше главата му, пръскайки кръв около себе си.
— Разкарай го от мен! — извика паникьосан Джони. Опита се да сграбчи с две ръце широките, постоянно махащи криле, но остана само с шепа перушина между пръстите. Пък и нямаше как да я види: страхуваше се, че ако отвори очи да види нападателя си, лешоядът може да промени положението си и да му ги изкълве. — Господи, моля те, разкарай го от мен!
— Ако го разкарам, ще се научиш ли да ме гледаш, както трябва? — попита полицаят. — Ще се държиш ли все така нахално и невъзпитано?
— Не! Никога вече! — Беше готов да обещае всичко. Думите, които беше изрекъл преди малко по адрес на ченгето, се бяха стопили в небитието, все едно лешоядът ги беше помислил за червей и ги беше натикал безвъзвратно в човката си.
— Обещаваш ли?
Птицата продължаваше да маха с криле и да го кълве по главата. Смърдеше на развалено месо и животински вътрешности. Сега се бе заловила да го изяде него. Жив.
— Да! Да! Обещавам.
— Да ти го начукам — отвърна му невъзмутимо полицаят. — Да ти го начукам и на теб, и на шибаните ти обещания. Хайде, оправяй се сам! Или умри.