Притискайки с все сила клепачи, коленичил на земята, Джони инстинктивно беше свел глава и сега напосоки се опитваше да докопа птицата. Най-накрая хвана крилете й, точно там, където се отделяха от тялото, и я дръпна от темето си. Лешоядът се гърчеше из въздуха, сипеше наоколо си бяла перушина, която вятърът развяваше подобно на знаме, и надаваше злокобното си грачене, в което се улавяха и нотки на болка. Със сълзи на очи — по-скоро от погнуса, отколкото от болка — Джони успя да откъсне едното крило на лешояда и да удари птицата в стената. Крилатият звяр го изгледа с черните си като катран очи, човката му зейна отворена и от нея покапа кръв. В следващия миг лешоядът я затвори и шумно примлясна.
„Това е моята кръв, гад такава“ — ядоса се мислено Джони. Захвърли крилото на земята и се изправи на крака. Лешоядът понечи да му избяга и ползвайки здравото си крило подобно на весло, се насочи към полицейската кола. От маховете из въздуха се надигаше облак прах и перушина, но преди птицата да е направила и пет крачки, Джони я затисна с тежкия си мотоциклетистки ботуш и прекърши гръбнака й. Лешоядът разпери крака на двете страни, все едно правеше шпагат, и издъхна. Джони сложи ръка пред очите си, убеден, че всеки момент и последните капчици човешка воля в него ще се прекършат подобно на костите на лешояда.
— Не беше зле — похвали го ченгето. — Успя да му видиш сметката на този. Я сега се обърни насам.
— Няма — отказа Джони, целият разтреперан и все така скрил лице в шепите си.
— Обърни се!
На подобен глас не можеше да не се подчиниш. Джони се извъртя на другата страна, колкото да види ченгето вдигнало ръка, също както преди малко — с петте пръста, сочещи небето. Вдигна глава и забеляза останалите лешояди — поне две дузини — накацали в редица по покрива, вперили птичия си поглед в двамата.
— Искаш ли да ги извикам и тях? — попита ченгето с престорено любезен тон. — Мога да го сторя, знаеш ли. Птиците винаги са ми били хоби. Ще те изядат жив, ако това ти е целта.
— Н-н-не — обърна отново очи към полицая Джони и за свое облекчение се увери, че ципът е закопчан. Панталоните обаче бяха целите в кръв и отпред. — Не, н-недей.
— Вълшебната думичка, Джони?
За секунда — секунда, която се проточи ужасно — Джони остана вцепенен, без да разбира какво иска от него ченгето.
— Моля.
— Ще се държиш ли благоразумно?
— Д-да.
— Чудя се дали да ти вярвам — рече полицаят, все едно говореше сам на себе си. — Просто се чудя.
Джони продължаваше да го гледа, без да продумва. Гневът си беше отишъл окончателно. Изглежда, всякакво чувство си беше отишло, заместено от дълбок унес.
— Това момче — продължи полицаят и вдигна поглед към втория етаж на общинската сграда, чиито прозорци с матови стъкла бяха преградени с решетки. — Това момче ме смущава. Чудя се дали да не поговоря с теб по въпроса. Може би ти ще ме посъветваш как да постъпя.
Ченгето скръсти ръце пред гърдите си и започна да играе с връхчетата на яката си, по същия начин, по който бе барабанял с пръсти по кормилото на колата си. Оглеждаше изпитателно Джони.
— Или може би просто да те убия, а, Джони? Може би това ще е най-доброто решение за всички — ако умреш, току-виж най-сетне ти присъдили Нобеловата награда, за която толкова години-си мечтал. Как мислиш?
Полицаят изви врат и като се спогледа с наредените по покрива лешояди, прихна да се смее. Те му отвърнаха с грачещите си гласища и на Джони нямаше как да не му дойде на ум ужасяваща мисъл — именно защото беше повече от вероятна.
„Те се смеят с него. Защото шегата не беше предназначена за него и за мен, а именно за тях.“
Мощен повей на вятъра се шмугна в заградения паркинг! Джони залитна на една страна, докато откъснатото крило на лешояда се завъртя като перушинка по въздушното течение. Започваше да се стъмва. Джони погледна на запад и забеляза издигналия се облак от прах, който, подобно на огромна гумичка, изтриваше планините от хоризонта и скоро щеше да ги скрие съвсем. Слънцето все още грееше над прахта, но нямаше да е задълго. Задаваше се ураган, насочил се право към тях.
5.
Петимата, затворени в арестантските килии — семейство Карвър, Мери Джаксън и възрастният белокос господин слушаха писъците на мъжа отвън и звуците, които ги придружаваха: остри птичи крясъци и шум от махащи криле. Най-накрая и едните, и другите спряха. Дейвид само се молеше да не е умрял още някой, но пък и като се замислеше, убеждаваше се, че обратното е по-вероятно.
— Как казахте, че се казва? — попита Мери.