— Коли Ентрейджиън — отговори старецът. Изглеждаше така, сякаш писъците отвън го бяха изтощили. — Пълното му име е Колиър. Дойде тук от някакво миньорско градче в Уайоминг, там ги има много, преди петнайсет-шестнайсет години. Тогава беше кажи-речи момче. Искаше работа в полицията — не му дадоха. Вместо това отиде да работи в мината за Диабло Къмпани. Това беше точно по времето, когато от Диабло се канеха да си вдигат чуковете и да си вървят. Доколкото си спомням, Коли беше от екипа, който трябваше да затвори мината.
— На нас с Питър ни каза, че мината била отворена — отбеляза Мери.
Старецът поклати глава в жест неясно дали на досада или умора.
— Има хора, дето мислят, че мината е изчерпана, ама бъркат. Вярно е, че идваха пак да ровят тъдява, но няма да изкарат и тон; само ще изхарчат парите на инвеститорите и пак ще я затворят. Няма да има по-голям щастливец от Джим Рийд, ако това стане. Вече му е писнало от кръчмарски побоища. Всички ще бъдем доволни, ако пак затворят старата „Китайка“. Тя е обитавана от духове, така поне мислят неграмотните люде от областта. — След което добави: — Аз съм един от тях.
— Кой е Джим Рийд? — попита Ралф.
— Началникът по гражданска безопасност. Сиреч шеф на местната полиция, но в Деспърейшън живеят не повече от двеста души, така че за същинска полиция не можем да говорим. Джим имаше двама постоянни помощници: Дейв Пиърсън и Коли. Никой не очакваше Коли да остане след оттеглянето на Диабло, но той остана. Не беше женен, бяха му дали пенсия-злополука, затова остана да се навърта. Хващаше се къде, каквото има за вършене, най-накрая и Джим започна да го използва по задачи. Вършеше си добре работата, затова Джим го препоръча на градския съвет и го назначихме на постоянна работа през ‘91-ва.
— Трима полицаи са доста народ за толкова малък град — обади се Ралф.
— Така е. Но ни дадоха пари от Вашингтон, покрай закона за засилване на съдебната власт, освен това сключихме договор с областната управа да се грижим за реда из незаселените райони наоколо: пътни нарушители, пияни шофьори и така нататък.
Отвън отново се дочу койотски вой. Заради вятъра той достигаше на части.
— Откъде се е сдобил с пенсия-злополука? — попита Мери. — Да не са му я дали заради психически проблеми.
— He, госпо’o. Веднъж се преобърна с пикапа, докато слизаше по склона към мината… Съвсем малко преди хората от Диабло да решат, че само си харчат парите, и да се оттеглят. Счупи си коляното. Горе-долу се оправи, но остана да куца, това го знаем всички.
— Значи не е същият — отряза Мери.
Старият господин я изгледа и вдигна оределите си вежди.
— Човекът, който уби съпруга ми, не куца.
— Не, не куца — съгласи се белокосият. Беше си придал толкова сериозен тон, че чак граничеше с комичното. — Така е, но си е Коли, грешка няма. От петнайсет години насам почти няма ден да не съм го виждал, черпил съм го в „Спукания барабан“, той пък ми го е връщал в „Жълтиците на Бъд“. Той беше човекът, който дойде до клиниката — да прави снимки и да търси отпечатъци, след като ония бяха влезли с взлом. Сигурно са търсили наркотици, но така и не научихме със сигурност. Не успяха да ги заловят.
— Лекар ли сте, господине? — попита Дейвид.
— Ветеринар — уточни непознатият. — Името ми е Том Билингзли. — Протегна голямата си, набръчкана от възрастта ръка, която леко трепереше.
Дейвид с готовност му подаде своята.
На долния етаж се отвори с трясък някаква врата.
— Ето ни и нас, Велики Джон! — прозвуча дружески гласът на полицая по стълбите. — Стаята те чака! Стая ли, какви ги говоря… По дяволите, ще ти се даде същински апартамент! Качвай се пред мен! Забравихме да ти осигурим компютър, но сме се погрижили да не ти липсват страхотните ни стени и няколкото поетични мисли, изписани по тях, от типа на: „ЛАПАЙ ПАТКАТА“ или „И СЕСТРА ТИ СЪМ Я Е…“, звучи добре за начало, нали?
Том Билингзли погледна към вратата за стълбището, след което се обърна отново към Дейвид. Говореше достатъчно високо, за да го чуят всички, но гледаше именно Дейвид, сякаш с него искаше да сподели мисълта си:
— Има още нещо. Той е станал и по-голям.
— Какво искате да кажете? — попита Дейвид, въпреки че се досещаше.
— Каквото казах. Коли никога не е бил среден на ръст, бих казал, че беше над метър и деветдесет, сигурно и е тежал към сто и десет кила. Но сега…
Хвърли поглед към вратата, зад която се чуваха приближаващите стъпки на двама души, но се обърна отново към Дейвид.
— Бих казал, че в момента е станал поне седем-осем сантиметра по-висок, не мислите ли? И е качил трийсет кила отгоре.
— Това е налудничаво! — възкликна Елън. — Невероятно!