— Така е — съгласи се белокосият ветеринар. — И все пак си е самата истина.
Вратата към стълбите се отвори и в помещението влетя непознат мъж с окървавено лице и сиви коси, спускащи се чак до раменете. Косите също бяха омазани с кръв. Човекът не се оказа със същата балетистка грация като Мери Джаксън преди час-два, затова залитна на средата на стаята, падна на колене и протегна две ръце пред себе си, за да не се удари в бюрото. Човекът, който влезе след него, хем беше същият, който ги беше довел един след друг в килиите, хем беше съвършено различен — чудовище, покрито цялото с кръв, мистично създание, което сякаш се разпадаше пред очите им.
Полицаят ги изгледа от висините на полуразтопеното си лице и устата му се разтвори в широка усмивка.
— Да ни погледне човек, а? — рече той с плътен, замислен тон. — Да ни погледне само човек… Като едно голямо семейство!
ЧАСТ ВТОРА
ДЕСПЪРЕЙШЪН:
СРЕД ТАЗИ
ТИШИНА
ЩЕ СЕ НАДИГНЕ ГЛАС
ГЛАВА ПЪРВА
1.
— Стив?
— Какво?
— Дали това е, каквото си мисля?
Синтия беше протегнала ръка през отвора от сваленото стъкло и сочеше на запад.
— А какво си мислиш, че е?
— Пясък — рече тя. — Пясък и вятър.
— Ъ-хъ. И аз бих казал същото.
— Ще спреш ли за минутка? Ако обичаш.
Той я изгледа въпросително.
— Само за минутка.
Стив Еймс изкара камиона си встрани от пътя, отклоняващ се в южна посока от шосе номер 50 и водещ според табелата към Деспърейшън. Не се бе оказало трудно да го открият. Сега седеше зад волана и наблюдаваше Синтия Смит, която бе успяла дори насред миговете на най-голяма тревога да го нарече свой новонамерен приятел. Тя обаче не гледаше към новонамерения си приятел, а беше свела глава и докато дърпаше нервно с пръсти края на фланелката си, замислено се взираше в изображението на Питър Тош върху нея.
— Аз съм трезвомислещо момиче — каза, без да вдига очи.
— Може да съм малко психо, но не съм без мозък. Вярваш ли го?
— Щом казваш.
— И съм практична. Това вярваш ли го?
— Разбира се.
— Ето, затова се присмях на интуицията ти или както щеш го наречи. Но ти мислеше, че наистина ще намерим нещо на пътя, и наистина го намерихме.
— Да, така беше.
— Значи интуицията не те е излъгала.
— Би ли минала по същество? Шефът…
— Точно така. Шефът, шефът, та шефът. Знам, че за това мислиш, знам, че практически само за това мислиш. Точно това ме тревожи. Защото имам лоши предчувствия, Стив. Лоша интуиция.
Той я изгледа. Бавно, с нежелание тя вдигна очи да му отвърне на погледа. Това, което Стив прочете в нейния, го изненада, при това неприятно: в зениците й проблесваха искрици страх.
— Какво има? От какво се страхуваш?
— Не знам.
— Виж, Синтия… това, което трябва да направим двамата, е да намерим полицай, при липса на полицай — телефонна кабина. Трябва да съобщим на властите, че Джони е изчезнал. Че е изчезнало и някакво си семейство Карвър.
— Именно…
— Не се тревожи, ще внимавам. Обещавам.
— Би ли опитал пак да се свържеш с 911 по клетъчния? — попита Синтия с тъничък, плах гласец, който не отиваше много на образа й отпреди малко.
Стив посегна към мобифона, само и само да й направи удоволствие. Не очакваше да се получи нещо и беше прав в очакванията си. Дори и до роботски глас не се добра. Не беше съвсем сигурен, но си каза, че наближаващият смерч или пясъчна буря, или както ще да й викат по тукашните места, е причина връзките да станат още по-трудни.
— Съжалявам, никаква надежда — каза той. — Искаш ли сама да опиташ? Може да имаш по-голям късмет. Нали знаеш, женското докосване…
Тя поклати глава.
— Ти усещаш ли нещо? Нещо, каквото и да е?
Стив въздъхна. Да, усещаше нещо. Връщаше се в мислите си обратно във времето, още в годините на ранния си пубертет, когато живееше в Тексас. Лятото, когато навършваше тринайсет, беше най-дългото, най-сладостното, най-странното лято през живота му. Към края на август почти всяка вечер се разразяваха гръмотевични бури кратки, но опустошителни, старите каубои ги наричаха „развигори“. През тази година (година, когато по радиото май не пускаха друго освен Би Джийс), минутите на тишина, които предшестваха бурите — почернялото небе, застиналият въздух, пронизителните звуци на гръмотевиците, заострените вили, с които светкавиците се забиваха в плътта на прерията, — всичко това го беше възбуждало по начин, по който нищо друго нямаше да успее да го стори. Чувстваше очите си като електрически крушки, включени във фасонките, стомахът му се обръщаше като пералня, пенисът му се изпълваше с кръв и се надигаше твърд и прав като дръжка на кинжал. Усещане за физически екстаз и духовна тръпка го преследваше сред тази повтаряща се тишина, предчувствие, че земята се готви да издаде някоя голяма тайна, да я изиграе като жокер. Разбира се, подобно откровение така и не се явяваше (освен ако не приемем за откровение откритието как да мастурбира, но то дойде едва година по-късно), само порои. Ето това усещаше в този миг Стивън Еймс, само дето стомахът не го свиваше, кожата му не настръхваше, нито екстаз, нито тръпка на ужас го обхващаше — или поне не съвсем. Това, което го преследваше от мига, в който Синтия бе изровила каската на шефа му, беше някакво потискащо предчувствие, усещане, че нещата са тръгнали на зле или най-малкото им предстои да станат такива. И все пак, преди Синтия да го заговори, той можеше да се похвали, че е забравил това усещане или че поне е способен да го обясни: в детските му години организмът му вероятно беше реагирал на резките промени в атмосферното налягане или на електрическата енергия, с която се насищаше въздухът, или кой знае на какво друго. А сега наближаваше буря, нали? Значи причината можеше да е същата: той да изживява отново моменти от миналото си да има дежа ву, както наричаха хората подобно усещане. Това си беше напълно в реда на нещата, но…