— Добре, признавам, чувствам нещо. Но какво по дяволите мога да направя? Не искаш да се върна обратно, предполагам?
— Не, не можем да се връщаме. Само внимавай, става ли? Вятърът разклати камиона. Облак кафеникав пясък се разнесе над пътя, превръщайки го за миг в мираж.
— Добре, но ти ще помагаш.
Стив запали мотора. Залязващото слънце се беше обагрило в кървавочервено и докосваше издадения контур на пясъчните възвишения на запад, дори долният му край бе започнал да се губи зад хоризонта.
— Разбира се — увери го Синтия и направи кисела гримаса при следващата въздушна вълна, която разтърси камиона. — Можеш да разчиташ на мен.
2.
Подгизналото в кръв ченге заключи новодошлия в килията до тази на Дейвид Карвър и Том Билингзли. Щом свърши, бавно се обърна на сто и осемдесет градуса. Лицето му вече се беше обелило наполовина, ала това не му пречеше да изглежда тържествено и замечтано. Бръкна в джоба си и извади отново връзката ключове. Дейвид забеляза, че избира същия като преди малко — четвъртития с черната метална нишка, — значи се използваше само един за всички килии.
— Онче-бонче глупаво галфонче — започна да брои полицаят, — риба щука, махай се от тука.
Направи няколко крачки към килията на родителите на Дейвид. При приближаването му двамата се отдръпнаха инстинктивно назад, прегърнали се един друг за кураж.
— Оставете ги! — извика разтревожен Дейвид.
Билингзли го хвана над лакътя, за да го дръпне, но Дейвид се освободи. — Чувате ли ме? Оставете ги на мира!
— Надявай се! — отвърна му през рамо Коли Ентрейджиън. Пъхна необичайното устройство в ключалката на килията и резетата шумно се прибраха. След това отвори широко вратата.
— Добри новини, Ели: налучкала си паролата. Хайде, излизай!
Елън поклати глава. Помещението започваше да тъне в сянка, лицето й сякаш плуваше из сумрака, бяло като хартия. Ралф я прегърна с две ръце през кръста и я изтегли още по-назад.
— Не сторихте ли вече достатъчно на семейството ни? — попита той.
— Да ти отговоря с една дума: не — отвърна му Ентрейджиън, извади пистолета си с дуло на оръдие, зареди го и го насочи към главата на Ралф. — Излизай веднага, малка госпожо, за да не гръмна грозното ти мъжле между очите. Как искаш мозъка му: да си остане, където е, или да го просна да се суши на стената? На мен ми е все едно, да знаеш.
„Господи, накарай го да спре! — молеше се наум Дейвид. — Моля те, накарай го да спре! Ако си могъл да върнеш Брайън обратно от нищото при нас, значи можеш и това да сториш. Можеш да го спреш. Мили Боже, умолявам те, не го оставяй да отведе майка ми!“
Елън отблъсна ръцете на Ралф от себе си и се опита да се откъсне от него.
— Ели, недей!
— Трябва да изляза. Не разбираш ли?
Ралф отпусна безпомощно ръце. Ентрейджиън затвори предпазителя на пистолета си и го пусна обратно в кобура. Протегна ръка към Елън, сякаш я канеше да извъртят един танц на дъсчения под. Тя му се подчини. След секунда тихо го заговори — по начина, по който беше свикнала да приказва, когато не желаеше синът й да чува. Но Дейвид имаше остър слух и успя да улови повечето от репликите им:
— Ако искате… отведете ме на място, където синът ми да не може да ме види.
— Не се тревожи — прошепна й Ентрейджиън съучастнически. — Не искам… това. Особено не от… теб. Хайде да тръгваме!