Той тръшна вратата на килията, дръпна я веднъж-дваж, колкото да се увери, че е заключена, но нито за миг не изпусна майката на Дейвид с другата си ръка. След което я поведе към вратата.
— Мамо! — изкрещя след тях Дейвид. Хвана се за пръчките на решетката и започна да ги блъска. Вратата на килията му леко изскърца, но това беше всичко. — Мамо, не! Остави я на мира, копеле такова! ОСТАВИ МАЙКА МИ НА МИРА!
— Не се тревожи за мен, Дейвид, ще се върна! — опита се уж да го успокои майка му, но тихият й, почти отнесен тон още повече го ужаси: все едно Елън вече си беше отишла. Може би ченгето я беше хипнотизирало от мига, в който я беше докоснало. — Не се тревожи за мен.
— Не! — виеше от мъка Дейвид. — Татко, спри го! Накарай го да спре!
Вътре в душата си ставаше все по-убеден: ако огромното, давещо се в кръв ченге изведеше майка му през вратата, той никога повече нямаше да я види.
— Дейвид… — понечи да каже нещо Ралф, вместо това направи две несигурни крачки назад й се друсна на дървеното легло. Закри с ръце очите си и заплака.
— Ще се грижа за нея, Дейв, не се тревожи — обеща Ентрейджиън. Стоеше на самата врата към стълбището и държеше здраво Елън Карвър за ръката, точно под рамото. По лицето му се беше изписала усмивка, която бихме нарекли сияйна, ако не беше кръвта по зъбите му. — Аз съм човек на чувствата, досущ като героя от „Мостовете на Медисън“, само дето няма камера да ме снима.
— Ако й сториш нещо, ще съжаляваш! — закани се Дейвид.
Усмивката на ченгето се стопи. Изглеждаше ядосан и дори леко обиден.
— Може и да съжалявам… но се съмнявам. Наистина се съмнявам. Ти си едно малко християнче, нали?
Дейвид издържа на погледа му, без да отговори нищо.
— Да, да, ти си едно малко християнче. Изглеждаш съвсем като децата, които се молят на Господ — с нахални погледи и плямпащи уста. Малко християнче, облечено в бейзболна фланелка! Тц-тц! — Приближи глава до тази на Елън и игриво погледна сина й през къдриците на косите й. — Моли се, колкото си искаш, Дейвид, но не се надявай това да ти бъде от полза. Твоят Господ не е тук, също както не беше и с Исус, когато Исус умираше на кръста, неспособен дори пред смъртта да погледне истината в очите. Так!
В този миг Елън забеляза звяра да се качва по стълбите. Изпищя от ужас и се опита да се отдръпне, но Ентрейджиън не я пускаше. Койотът се вмъкна тихомълком в помещението. Дори не удостои с поглед пищящата жена, която се гърчеше в желязната хватка на полицая, вместо това се насочи към центъра на помещението. Застана на едно място и изви врат, за да погледне с безжизнените си жълти очи Ентрейджиън.
— Ах лах — каза му полицаят и пусна за секунда Елън, колкото да плесне с дясната си ръка по външната страна на лявата. На Дейвид жестът му напомни за плоско камъче, правещо жабки по повърхността на водата. — Хим ен тау.
Койотът седна на земята.
— Много е бърз — представи го Ентрейджиън. Говореше по принцип на всички, но гледаше само Дейвид. — Като казвам „бърз“, разбирайте бърз. Много по-бърз от повечето кучета. Само да сте подали ръка или крак през решетките, ще ви ги отхапе, преди да сте усетили. Гарантирам го.
— Остави майка ми на мира! — за последен път се опита да го спре Дейвид.
— Виж какво, синко — отвърна му с видимо нежелание Ентрейджиън. — Ако ми харесва, ще вкарам пръчка в пъпа на мамчето ти и ще я търкам, докато не си запаля огън, и ти няма да ме спреш. А след това ще се върна и за теб.
След което се изгуби във вратата, теглейки майката на Дейвид след себе си.
3.
В килиите настъпи пълно мълчание, нарушавано само от тихото хълцукане на плачещия Ралф Карвър и от забързаното дишане на койота. Звярът беше провесил език по посока на Дейвид и го наблюдаваше с потискащо интелигентните си очи. Малки лиги се проточваха от върха на езика му, подобно на капки вода по спукана тръба.
— Не губи кураж, синко — обади се най-накрая мъжът с дългите до раменете сиви коси. Звучеше като човек, който повече е свикнал него да утешават, камо ли той да успокоява околните. — Видя го на какво е заприличал — сигурно всичките му кръвоносни съдове са се спукали, зъбите му падат, едното му око едва не е изскочило от черепа му. Няма как да издържи дълго така.
— Ще издържи достатъчно дълго, за да убие мама, ако пожелае — отвърна му Дейвид. — Той вече уби сестричката ми. Блъсна я по стълбите и й строши… ст-троши й врата. — Очите му изведнъж се изпълниха със сълзи и трябваше да положи усилие, за да Ги спре. Не му беше сега времето да циври.
— Да, но… — понечи да каже нещо мъжът с прошарената коса, но замълча.