Дейвид изведнъж си спомни една от разменените реплики между него и полицая по време на пътуването им за Деспърейшън — тогава, когато все още не знаеха, че ченгето е маниакален убиец, и си мислеха, че е дошъл да им се притече на помощ. Беше го попитал откъде знае фамилията им и полицаят му беше отговорил, че я е прочел на табелката над масата. Отговорът звучеше убедително, табелка над масата имаше и на нея наистина беше изписано името Карвър… но Ентрейджиън нямаше как да я е видял от мястото си пред страничната врата на караваната. „Имам очи на орел, Дейвид — беше му казал той. — С тези очи отдалеч откривам истината.“
Ралф Карвър се изправи и бавно, почти тътрейки се, приближи до решетките. Очите му бяха целите кръвясали, клепачите му се бяха подули от плач, лицето му изглеждаше още по-ужасно отпреди. За секунда Дейвид беше като обладан от безумен гняв, идеше му да се разкрещи насреща му: „Ти си виновен! Ти си виновен, че Пай е мъртва! Ти си виновен, че оня отведе мама да я убие или изнасили! Ти и любимият ти комар! Ти и тъпите ти идеи за лятна почивка! Трябваше теб да отведе, татко, теб трябваше да отведе вместо нея!“
„Престани, Дейвид — изведнъж прозвуча гласът на Джин Мартин в съзнанието му. — Та нали тъкмо то иска от теб така да разсъждаваш.“
Защо „то“? Ченгето ли, Ентрейджиън ли имаше предвид гласът? И какъв е този начин, по който той… то… искаше той да разсъждава? Какво изобщо му пукаше как разсъждава Дейвид?
— Погледнете това чудо — кимна в посока на койота Ралф. — Как можа да го повика вътре? И защо стои?
Койотът се извърна по посока на гласа, след това хвърли един поглед на Мери и отново се обърна към Дейвид. Продължаваше да се задъхва от горещина. Продължиха да се сипят лиги по пода, където вече се образуваше малка локвичка.
— По някакъв начин ги е дресирал — предположи мъжът със сивите коси. — Също както и птиците. Там, навън чакат няколко десетки дресирани лешояда. Убих един от тези пернати изроди. Смачках го…
— Не — поклати глава Мери.
— Не — подкрепи я Билингзли. — Знам, че койотите се поддават на дресировка, но в случая не става дума за това.
— А за какво друго? — тросна му се сивокосият.
— Ами ченгето? — обади се Дейвид. — Господин Билингзли казва, че е станал по-висок отпреди. Поне седем сантиметра.
— Това е лудост.
Мъжът с прошарената коса беше облечен с кожено мотоциклетистко яке. Отвори ципа на единия от джобовете си и извади намачкана опаковка хапчета валидол. Натика едно в устата си и го глътна.
— Как е името ви, господине? — попита го Ралф.
— Маринвил. Джони Маринвил. Аз съм…
— Вие сте един слепец, ако не забелязвате, че на това място се случват едновременно ужасни и необясними неща.
— Не съм казал, че нищо ужасно не се е случило, още по-малко съм тръгнал да ви убеждавам, че всичко си е в реда на нещата — отвърна му сивокосият. Продължи да бърбори нещо, но в този миг тайнственият глас отново прозвуча в ушите на Дейвид и той изгуби интерес към разговора на възрастните.
„Сапунът, Дейвид. Сапунът.“
Погледна към дъното на килията — зелен калъп „Ирландска пролет“ беше поставен на умивалника. След това се сети за последните думи на Ентрейджиън: „А след това ще се върна за теб.“
„Сапунът.“
Изведнъж разбра… Или поне си помисли, че е разбрал. Надяваше се да е разбрал.
„Дано съм прав. Дано не греша или…“
Беше облякъл фланелка с цветовете на Кливлънд Индиънс. Сега я съблече и я хвърли на пода. Вдигна очи и се увери, че койотът продължава да го наблюдава. Заострените му уши бяха щръкнали нагоре, все едно се ослушваше, и Дейвид като че ли дочу някакво тихо ръмжене дълбоко в гърдите му.
— Сине? — обърна се баща му към него. — Какво си мислиш, че правиш?
Без да отговаря, Дейвид седна на ръба на койката, изхлузи маратонките си и ги захвърли върху тениската си. Вече не се и съмняваше, че койотът е започнал да ръмжи. Сякаш разбираше какво си е наумил. Нещо повече — сякаш смяташе на всяка цена да му попречи.
„Че какво се самозалъгваш? Разбира се, че ще се опита да те спре, нали затова го остави ченгето? Просто трябва да вярваш и да се уповаваш.“
— Да се уповавам на Господ, който ще ме закриля — промърмори Дейвид под носа си.
Изправи се и разкопча колана си. Вече беше хванат най-горното копче на дънките си, когато се спря.
— Госпожо — повика той. — Госпожо? — Мери вдигна глава да го погледне и Дейвид усети как се изчервява. — Чудех се дали не бихте се обърнали на другата страна. Ще трябва да събуя панталоните си, а най-добре и слиповете си.
— Какво за Бога си намислил? — попита отново баща му. В гласа му се усещаше истинска паника. — Каквото и да е, забранявам ти. Абсолютно ти забранявам!