Той паркира до някакъв пикап, отвори вратата, но вятърът буквално я откъсна от ръката му и тя с трясък се удари в каросерията на пикапа. Стив се навъси, очакваше някой разгневен служител да изскочи от нищото и да почне да сипе закани по негов адрес… Но никой не се появи. Само някакъв откършен клон от храст профуча покрай камиона — навярно имаше важна работа в Солт Лейк Сити. Други признаци на живот — никакви. Имаше големи количества пясък, които вятърът размяташе на същински облаци из паркинга. Стив се сети за червената кърпа в задния си джоб и я извади. Върза я на врата си, след което я вдигна пред носа си.
— Задръж така — дръпна той ръката на Синтия, преди да е отворила своята врата. Наведе се над нея, за да отвори жабката. Тръгна да рови из вещите и напипа друга кърпа, подобна, само че синя, и й я подаде. — Първо си сложи това.
Синтия вдигна кърпата пред очите си, изгледа я внимателно, за всеки случай го изгледа и него с известно подозрение.
— Да няма въшки?
Той изсумтя зад кърпата си и под плата се подаде усмивката му.
— Гаранция — Франция. Хайде, слагай я!
Тя я завърза също като него и скри лицето си зад плата.
— Сега сме като Бъч Касиди и Сънданс Кид — развесели се Синтия.
— Да, като Бони и Клайд.
— Като Омар и Шариф — пошегува се тя и се изкикоти.
— Внимавай като излизаш. Навън вятърът не се шегува. Стив се подаде навън от кабината и вятърът го блъсна право в лицето. Със залитане успя да заобиколи камиона. Пясъкът жестоко шибаше челото му. Синтия се държеше за дръжката на вратата, да не би бурята да я отнесе, и фланелката с Питър Тош се вееше като платно около тънката й фигура, която спокойно можеше да мине за мачта. Беше още светло, небето над главите им беше все така светлосиньо, но сенките бяха изчезнали и цветовете от пейзажа придобиваха различен оттенък — оттенък, вещаещ ураган.
— Хайде! — извика Стив и прегърна момичето през кръста. — Да се махаме оттук.
Двамата се затичаха по напукания асфалт към дългата постройка. В единия й край имаше врата. На разядения метал до нея бе завинтена табела с надпис: „МИННО ДРУЖЕСТВО ДЕСПЪРЕЙШЪН“, също като надписа пред паркинга. Стив обаче забеляза, че табелата е била пребоядисвана и че под олющената бяла боя се показват някакви по-стари букви в червено. Беше почти сигурен, че една от замацаните думи е „ДИАБЛО“, с дяволски тризъбец вместо „И“.
Синтия почука на вратата. От вътрешната страна на едно от малките, подобни на корабни люкове прозорчета висеше друга, по-малка табелка. Стив си помисли, че стилът на написаното е толкова фрапантен, безумен и неприятно безвкусен, колкото можеше да бъде само нещо, сътворено от селските мозъци на американския запад.
— Забравили са да допълнят „синко“ — отбеляза Стив.
— А?
— Трябваше да пише: „Пак ще дойдеш, синко“ и тогава простотията щеше да е пълна. — Стив погледна часовника си. Беше седем и двайсет. Което разбира се означаваше, че е затворено. Само че, щом е затворено, защо всички тези коли продължаваха да стоят паркирани отпред?
Стив натисна бравата. Вратата послушно се отвори. Отвътре се носеха звуците на кънтри-песен, прекъсвани от пукот и пращене заради лошия радиосигнал. „Построих си всичко сам — пееше Джони Кеш в тонколоните, — долар само да не дам.“
Двамата влязоха. Вратата се затвори сама от пневматично мандало. Отвън вятърът тропаше и стържеше по ламаринените листове на паянтовата сграда. Стив и Синтия се намираха в помещението, приличащо на чакалня. Вдясно ги чакаха четири стола със закърпени гумени седалища. Изглежда, в чакалнята висяха само огромни мъжаги с мръсни дънки и кални ботуши. Пред столовете бяха сложили дълга маса за кафе, затрупана със списания, които едва ли би намерил пред лекарския кабинет: „Оръжия и амуниции“, „Магистрали и шосета“, „Миньорски вестник“, „Бюлетин на металурзите“, „Шосетата на Аризона“. Имаше и един стар брой на „Пентхаус“ с Тоня Хардинг на корицата.
Точно насреща беше сивкаво-кафявото бюро на секретарката. Толкова беше издраскано и очукано, че Стив си помисли да не са го докарали с шутове от Остин. Бюрото беше затрупано с книжа, най-вече от няколкото огромни тома, озаглавени „СЗСОМ Изисквания“ (на един от томовете беше забравен препълнен догоре пепелник), както и от три метални кошчета, пълни с камъни. От единия край на бюрото заплашително стърчеше пишеща машина, компютър не се забелязваше никъде. Зад бюрото имаше стол на колелца, на който никой не седеше. Климатикът не беше изключен и по това време на деня в помещението вече беше неприятно хладно.