Стив заобиколи бюрото и щом забеляза възглавницата на стола, не се сдържа и я вдигна да я покаже на Синтия. Върху плата, с букви, такива каквито ги знаеха от уестърните, беше избродирано: „ГЪЗ-ПАРКИНГ“.
— Върхът! — засмя се тя.
На бюрото, до една шеговита бележка „НЕ МЕ ВОДИ КЪМ ИЗКУШЕНИЕ, САМ ЩЕ ГО НАМЕРЯ“ и малката табелка с името на служителя БРАД ДЖОУЗЕФСЪН стоеше снимка, очевидно правена в студио. На снимката се виждаше наедряла, но все пак приятна на вид чернокожа жена с две усмихнати деца. Значи, не беше секретарка, а секретар. Не особено подреден при това. Радиото, стар, изхабен модел на „филко“, стоеше на близката лавица, заедно с телефона. „Жена ми тъкмо излизаше“ — бореше се с шумовете по трасето Джони Кеш, — навярно ме подозираше… Но отвори вратата и се усмихна от прага. „Скъпи…“
Стив изключи радиото. Вятърът се стовари с все сила върху покрива на къщата и тя се сви,като подводница под тежестта на водното налягане. Синтия, която така и не беше свалила синята кърпа от лицето си, се огледа с безпокойство. Радиото беше изключено, но съвсем слабо Джони Кеш продължаваше да разправя как си бил отмъкнал колата от завода на Дженерал Мотърс част по част в кошницата с обяда. Беше същата станция, звучаща от друг апарат, някъде в дъното на сградата. Най-вероятно от стаите, където бяха забелязали, че свети.
Синтия кимна по посока на телефона. Стив вдигна слушалката, заслуша се за сигнал, но я върна обратно върху вилката.
— Блокирал е. Сигурно е прекъснат кабелът.
— Да не са минали всички в нелегалност? — чудеше се Синтия.
Стив отбеляза любопитна подробност: и двамата говореха почти шепнеш ком, сякаш ги беше страх някой да не ги чуе.
— Не съм чувал за партизански войни в Невада.
Зад бюрото имаше врата. Стив посегна към дръжката, но Синтия го хвана за ръката.
— Какво има?
— Не знам — рече тя и веднага го пусна, все едно съжаляваше за жеста си. Дръпна кърпата от лицето си и нервно се засмя. — Не знам, човече, просто всичко е толкова… чалнато.
— Трябва да има все някой — обясни Стив. — Вратата е отключена, лампите светят, толкова коли чакат на паркинга.
— И теб те е страх, нали?
Той се замисли малко, след което кимна. Да, чувстваше се точно както при задаващите се бури — развигорите — в Тексас, само че от онази радост и очакване, които бе изпитвал като малък, не беше останало нищо.
— И все пак, трябва да…
— Да, знам, давай — преглътна тя тежко и гръклянът й изщрака като пружина. — Искам да ми кажеш, че само след секунда двамата ще се смеем един на друг и ще си разправяме колко сме били тъпи.
— Само след секунда двамата ще се смеем един на друг и ще си разправяме колко сме били тъпи.
— Мерси.
— Няма защо — отговори Стив и отвори вратата. Озоваха се в тесен коридор, дълъг десетина метра. На тавана висяха в две редици неонови лампи, подът беше застлан с мокет. От едната страна на коридора имаше две врати — и двете зеещи отворени, от другата три — две отворени, третата затворена. В края на коридора се намираше ярко осветено помещение. Стив реши, че е някаква работилница, лаборатория или ателие. Осветените прозорци, които бяха забелязали от пътя, гледаха именно към него. Музиката също звучеше оттам. Джони Кеш вече беше дал път на Трактърс, които твърдяха най-убедено, че бейби обича рокендрола също като буги-вуги чу-чу-трейн и тям подобни клишета, каквито Стив беше слушал хиляди пъти през живота си.
„Шибана история, а? Мамка му стара.“
Имаше някакво си радио, което пускаше стара музика. Имаше някакъв си бурен вятър, който сипеше дъжд от прах върху ламаринения покрив на бараката, все едно навън вилнееше планинска вихрушка. Това добре. Но защо не се чуваха гласове? Защо никой не говореше, защо не се чуваха вицове, язвителни забележки? Къде бяха хората, паркирали колите си отвън?
Стив закрачи бавно по коридора, чудейки се дали нямаше да е най-добре да извика: „Хей, има ли някой?“ Не му достигаше обаче смелост. Защото колкото и пуста да изглеждаше сградата, тя в същото време беше обитаема. Какво означаваше това, Стив не можеше да си обясни, но…
Синтия го хвана за ризата и силно го дръпна. От изненада Стив едва не извика.
— Какво има пак? — попита той раздразнено, пък и как иначе, щом като заради онази сърцето му едва не беше спряло. Изведнъж си даде сметка, че наистина шепне.
— Чуваш ли? — направи жест Синтия. — Нещо като… как да кажа… като шума, който издават децата, когато правят мехурчета във водата.
В началото Стив не можеше да чуе друго освен Трактърс: „Каза ми, че се нарича Спешност, и искаше пищова ми да види. Телефонният й номер бил девет — единайсет.“ Но после, когато се вслуша по-внимателно, усети за какво става въпрос. Някъде наистина се пукаха мехурчета. Но не ги произвеждаше човек, а машина. Звукът, като че ли му беше познат.