— Да, чувам.
— Стив, искам да се махаме оттук.
— Иди тогава в камиона.
— Не.
— Синтия, за Бога…
Стив погледна големите й очи, които сякаш го молеха, погледна напрегнатите й, потръпващи устни и се спря насред изречението. Не, тя не искаше да се връща сама в камиона, а той не можеше да й се сърди за това. Беше се нарекла трезво мислещо момиче, може би с право, но в момента тя беше едно наплашено почти до смърт момиче. Стив я хвана за тънките рамене, придърпа я към себе си и шумно я млясна по челото, точно между двете очи.
— Не се тревожи, моя малка кукло — успокои я бащински той, — защото аз ще те пазя.
Тя се усмихна и го наруга:
— Лесно ти е да се подиграваш.
— Хайде, няма да се отделяш от мен. И ако се наложи да бягаме, гледай да си бърза. Иначе ще те прегазя като едното нищо.
— Хич не се и надявай — увери го Синтия. — Ще съм на вратата, преди да си успял да се обърнеш.
Първата врата вдясно беше офис. Празен. На стената имаше корково табло, на което висяха окачени снимки на някакъв открит рудник. Вероятно ставаше дума за големия насип от пръст, който бяха забелязали в обратния край на града.
Първата врата вляво също беше офис. И той беше празен. Шумът от мехурчетата се долавяше още по-ясно и Стив се сети на какво се дължи още преди да си пъхне главата във втората врата вдясно. Видяното само отпусна донякъде нервите му.
— Аквариум — рече той. — Просто аквариум.
Третият кабинет беше доста по-уютен от другите два. Подът беше застлан с истинска вълнена черга, вместо с мокет. Аквариумът си имаше собствена поставка вляво от бюрото, на стената над него висеше снимка на двама мъже с ботуши, шапки и костюми, каквито обикновено носеха бизнесмените от западните щати. Двамата си стискаха ръцете пред някакъв пилон със знаме, вероятно същия, който и сега стоеше зад постройката. Самият аквариум беше пълен с живот — виждаха се хелери, скаларии, златни рибки, дори двойка молинезии. Сред пясъка по дъното лежеше и някаква играчка — от онези декоративни безсмислици, които хората обичат да си пъхат в аквариумите, за да изглеждат по-екзотични. Така поне реши Стив, но предметът в аквариума не приличаше нито на потънал кораб, нито на сандък с пиратско съкровище, нито дори на замъка на Нептун. Беше нещо друго, което силно напомняше на…
— Хей, Стив — прошепна едва-едва Синтия. — Това е ръка.
— Какво? — попита той, думите й му се сториха направо неразбираеми. После щеше да си каже, че реакцията му е била изкуствена, че той самият вече е знаел какво лежи на дъното на аквариума: в крайна сметка то си беше очевидно.
— Човешка ръка — простена Синтия. — Шибана човешка ръка.
В съшия момент един от хелерите се показа измежду показалеца и средния пръст (на средния пръст беше нахлузена златна брачна халка) и Стив се убеди, че приятелката му е права. Пръстите бяха с нокти. На палеца личеше избелял от водата белег. Не щеше и съмнение: това беше ръка.
Стив направи крачка напред, нищо че Синтия го дръпна за рамото, и се наведе над аквариума, за да види по-отблизо. Надяваше се ръката да се окаже изкуствена, въпреки златния пръстен и белега, който изглеждаше съвсем естествен. От китката се протягаха парченца плът, които течението на водата люшкаше подобно на планктон напред-назад. При по-внимателно взиране Стив дори започна да различава костите.
Изправи се. Синтия беше застанала пред бюрото. То беше доста по-подредено от това в чакалнята. Най-отгоре стоеше затворен наръчник по стопанско управление. До него имаше телефон, също и телефонен секретар. Червената лампичка на секретаря мигаше. Синтия вдигна слушалката, долепи я до ухото си, но не чу нищо и я постави обратно на мястото й. Стив направо се уплаши при вида на побелялото й лице. „С толкова малко кръв в мозъка отдавна трябваше да е припаднала“ — помисли си той. Вместо да припада обаче, Синтия посегна към телефонния секретар и натисна бутона на касетофончето.
— Недей! — просъска зад гърба й Стив, без да е сигурен защо. Така или иначе вече беше късно.
Апаратът изписука, лентата се превъртя и касетофонът тръгна на прослушване. Някакъв странен глас — не приличаше нито на мъжки, нито на женски, което буквално изкара ангелите на Стив — започна бавно да нарежда: „Пневма. Сома. Саркс. Пневма. Сома. Саркс. Пневма. Сома. Саркс.“ Гласът повтаряше отчетливо трите думи до безкрайност с тази разлика, че като че ли всеки път повишаваше леко тон. Беше ли възможно? Стив се взря като хипнотизиран в апарата пред себе си, думите се заблъскаха из съзнанието му