(сома саркс пневма)
подобно на рибките в аквариума. Един Бог знае колко дълго щеше да остане в това положение, ако Синтия не се беше пресегнала през рамото му, за да натисне стопа. Толкова силно удари апарата с пръста си, че той подскочи на бюрото,
— Съжалявам, но ме полазват тръпки.
Не можеше да се разбере дали наистина му се извинява или го предизвиква.
Излязоха отново в коридора. От работилницата (или лабораторията, каквото ще да е) в дъното Трактърс продължаваха да пеят за буги-вуги бейбито, което било стреляло в тавана и сега им тикало револвера в лицето.
„Колко е дълга тая тъпа песен? — чудеше се Стив. — Да не е петнайсет минути? Трябва да е толкова, няма начин.“
— Можем ли да тръгваме? — попита Синтия. — Моля те!
Той посочи с глава лампите в дъното на коридора.
— О, Господи, ти не си нормален — въздъхна тя, но когато Стив продължи нататък, волю-неволю го последва.
5.
— Къде ме водите? — питаше за трети път Елън Карвър. Беше се привела напред, пъхнала пръсти между жиците на металната мрежа, която разделяше седалките. — Моля ви, няма ли да ми кажете?
В началото само беше благодарна, че не са я изнасилили или убили… Чувстваше се донякъде облекчена и от факта, че когато слязоха по стълбите-убийци, трупът на нейната сладка малка Кирсти беше прибран. На стъпалата пред входната врата на сградата ги дебнеше обаче огромна локва кръв, наполовина изсъхнала и засипана с пясък от вятъра. Предположи, че кръвта е от убития съпруг на Мери. Опита се да прескочи локвата, но ченгето, Ентрейджиън, я държеше все тъй здраво за ръката и без дори да се замисли, я повлече право през петното кръв. Гуменките й нагазиха в локвата и оставиха три отчетливи червени стъпки по тротоара, преди да завият към паркинга. Неприятно. Ужасно, ако трябваше да бъде искрена. Всичко беше ужасно. Но поне беше още жива.
Да, в началото се чувстваше по-скоро облекчена, но душата й постепенно се изпълваше с по-голям страх и от преди. Първо защото процесите, на които ставаше жертва нейният похитител, видимо се ускоряваха. Кожата му се разкъсваше като парцал тук и там, всеки път това се съпровождаше с недвусмислени звуци като от отпушване тапа на бутилка. Кръв капеше като вода от него и се плискаше по земята. Гърбът на униформената му риза, която доскоро беше с цвят каки, сега беше от горе до долу мътночервен.
Второ, защото не й се нравеше никак посоката, в която се отправяха — на юг. На юг нямаше нищо, само огромния насип на открития рудник.
Колата бавно потегли по главната улица (Елън предполагаше, че както навсякъде другаде и тук я наричаха „Мейн Стрийт“) и подмина последните къщи: още един бар, както и работилница за поправка на електроуреди със собственик някой си Харви. След тях се издигаше само разнебитената и донякъде зловеща къщурка с фирмата „БОДЕГА“ над вратата. На стената беше закачена табела, изкъртена наполовина от вятъра, но не дотам, че Елън да не разбере, че това е мексикански ресторант.
Залязващото слънце се беше превърнало в кълбо червеникави пламъци, закрити от облаците прах като от сажди. Въпреки че небето беше още съвсем светло, пейзажът тънеше в дълбока сянка. Подобен контраст навяваше на Елън същински апокалиптични видения. Не я караха да разсъждава вече не толкова къде е попаднала, а коя е тя изобщо. Не можеше да си представи, че е същата Елън Карвър, която работеше в пощите и смяташе тази есен да се кандидатира за член на управителния съвет; че е същата Елън Карвър, която ходеше да обядва понякога с приятелки в китайския ресторант, за да се напие с оризова ракия и да си говори за дрехи, деца и съпрузи — кой се бил оказал добра партия, кой — не. Нима имаше нещо общо с онази Елън Карвър, която си шиеше дрехи по модели от каталога на „Бостън Пропър“, пръскаше се с парфюм „Ред“, щом се чувстваше влюбена, или си слагаше смешната тениска с надпис „ЦАРИЦА НА ВСЕЛЕНАТА“?
Онази Елън Карвър, която беше отгледала две прекрасни деца и бе задържала съпруга си при себе си за разлика от повечето си приятелки? Онази, която проверяваше на всеки няколко седмици не се е ли появила бучка в гърдите й, същата, която обичаше през почивните дни да се свива на някое от креслата в хола, да яде бонбони, да пие чай и да чете булевардни романчета със заглавия от типа на „Сълзи в рая“? Наистина ли беше тя? Беше ли възможно да е тя? Ами, да, сигурно; тя беше всички тези Елън Карвър, както и още хиляди като тях: една Елън, облечена в коприна; друга Елън, облечена в дънки; трета Елън, седнала да си чете рецептите за сладкиши, докато се облекчава в тоалетната; и едното, и другото лице си бяха нейни, ако събереше двете половини, щеше да се получи сума, колкото за много повече от един човек… Но всичко това означаваше ли, че тя има нещо общо и с онази Елън Карвър, чиято любима дъщеря беше убита пред очите й, която сега седеше натикана в някаква полицейска кола и се задавяше от непоносимата воня на шофьора, която минаваше покрай някакъв мизерен мексикански ресторант, която никога повече нямаше да види нито дома си, нито приятелките си, нито съпруга си? Беше ли тя онази Елън Карвър, която водеха сред мрак и прахоляк, по места, където никой не четеше каталога на „Бостън Пропър“, никой не пиеше коктейли от оризова ракия с малки хартиени чадърчета, щръкнали от чашите, където я чакаше само смъртта?