— О, Боже, не ме убивайте — изрече тя с треперещ, лишен от всякакво достойнство глас, за който й беше трудно да повярва, че е нейният. — Моля ви, господине, не ме убивайте! Не искам да умирам. Ще направя, каквото пожелаете, само не ме убивайте. Моля ви, недейте!
Той не отговори. Стигнаха края на асфалтовата настилка и колата се раздруса по чакъла. Полицаят включи фаровете, но и те не бяха от голяма полза: светещите конуси пред автомобила напразно се бореха с гъстия прахоляк. Всеки момент пред колата щеше да изскочи някой отскубнат от земята клон. Камъните скърцаха под колелата и се удряха в железния под.
Минаха покрай дълга, запусната постройка с ръждясали ламаринени стени — фабрика или леярна, помисли си Елън, — след което пътят започна да се изкачва. За съвсем кратко време набраха шеметна височина.
— Моля ви — шепнеше тя. — Моля ви, кажете ми какво искате от мен.
— Ук — издаде някакъв звук полицаят и направи кисела гримаса. Бръкна в устата си, все едно искаше да махне някакъв косъм от езика си, но вместо косъм извади самия си език. Изгледа го за секунди, както се въргаляше в шепата му подобно на животинска карантия, и го хвърли на седалката до себе си.
Задминаха два пикапа, самосвал и огромен жълт багер, паркирани един до друг на първия завой, който пътят правеше по зигзага си до върха.
— Ако ще ме убивате, сторете го по-бързо — продължаваше да напява Елън с измъчения си гласец. — Само не ме измъчвайте. Поне това ми спестете. Обещайте, че няма да ме мъчите.
Но свиващият се пред очите й, кървящ силует зад волана не й обеща нищо. Продължаваше просто да кара през летящите облаци прах, право по посока на върха. Щом колата излезе на самото било на хълма, полицаят дори не се замисли, ами подкара надолу по обратния склон, оставяйки вятъра зад гърба си. Елън се обърна, за да види за последно малко светлина, но вече беше късно. Стените на рудника криеха напълно залязващото слънце. Колата се спускаше в непрогледния мрак на огромния кладенец, където дори фаровете бяха безпомощни.
В мината вече беше паднала нощ.
ГЛАВА ВТОРА
1.
— Ти си имал просветление — беше казал веднъж отец Мартин на Дейвид. Случи се скоро след запознанството им. Беше и по времето, когато Дейвид започваше да се убеждава как кажи-речи всяка неделя, след четири часа следобед преподобният Джин Мартин вече не може да се нарече трезвен. Трябваше обаче дълги месеци да минат, преди Дейвид да си даде сметка, че новият му наставник не само пие, но пие много. — В действителност ти си единственият човек, когото познавам, обърнал се към вярата без користни подбуди. Навярно и единственият, когото ще ми бъде съдено да видя до смъртта си. Не са сега добрите времена на Господа на нашите деди, Дейвид. Много хора си чешат езиците по Негов адрес, малцина са тези, които наистина следват стъпките Му.
Дейвид не мислеше, че точно „просветление“ е думата, с която можеше да се определи промяната, настъпила у него, но нямаше да си губи времето да й търси заместничка. Знаеше само, че нещо се беше случило наистина, това му стигаше. Именно това нещо го беше довело при отец Мартин и той — пиян или не — му беше казал това, което трябваше да чуе, и го беше научил на това, което трябваше да прави. Когато на една от тези неделни беседи (тогава на телевизионния екран вървеше още баскетбол) Дейвид го беше попитал какво се очаква от него да върши, отец Мартин веднага му беше отговорил:
— Работата на християнина се съдържа в това да се срещне с Господ, да опознае Господ, да повярва в Господ и да обикне Господ. Но не гледай на тези четири задачи като на списък за покупките, които трябва да направиш в супермаркета: в пазарската кошница можеш да натъпчеш всичко в какъвто ред си поискаш, а тук не е така. Всичко представлява едно развитие, където всеки акт е продължение на предишния, също както е и с математиката, където първо се научаваш да броиш, след това да събираш и изваждаш и едва накрая — да умножаваш и делиш. Ти вече си срещнал Господ, при това по доста странен начин. Сега иде ред да го опознаеш.