— Е нали затова разговарям с теб — беше казал Дейвид.
— Да, както разговаряш и с Господ. Ти говориш с него, нали? Нали не си престанал да се молиш?
— Не. Но той не ми отговаря често.
Отец Мартин се беше засмял при тези думи и беше отпил от чаената си чаша.
— Господ го няма много-много в приказките, с това съм напълно съгласен. Но той ни е оставил един много добър наръчник. Съветвам те да се консултираш с него.
— ?!?
— Библията — беше го изгледал тогава отец Мартин с кръвясалите си от уискито очи.
И така Дейвид се беше захванал да прочете Библията. Започна я през март и прочете последния стих от Откровение на Йоана („Благодатта на Господа нашего Исуса Христа да бъде с всички вас. Амин.“) само седмица преди да отпътуват от Охайо за Невада. Отнасяше се към това си задължение като към домашните си работи за училище: четеше по двайсет страници на вечер (без събота и неделя), вадеше си бележки, запомняше откъсите, които му се струваха важни, и прескачаше само онези пасажи, които отец Мартин му позволяваше да прескача, най-често славословията към Господа. Това, което сега най-ясно изпъкваше в паметта му, което звучеше в ушите му, докато треперещ от студ се плискаше в ледената вода от чешмата, беше историята за пророк Даниил и ямата с лъвовете. Цар Дарий не беше изгарял от желание да го хвърли при тях, но лошите му съветници някак бяха успели да го придумат. Дейвид беше удивен да открие колко много от събитията в Библията са си чиста политика.
— Спри ВЕДНАГА! — изкрещя баща му от отсрещната килия и Дейвид изгуби нишката на мисълта си, за да го изгледа. Падащият здрач не можеше да скрие ужаса, изписан по лицето на Ралф Карвър, в зачервените му от сълзи очи. С несдържаното си вълнение той самият заприличваше на единайсетгодишно момче, преживяващо житейска криза. — Спри НА СЕКУНДАТА, чуваш ли ме какво ти говоря?
Дейвид не му отвърна нищо, вместо това се обърна отново към мивката и продължи да си плиска лицето и косите с вода. Припомняше си последните думи, които цар Дарий беше споделил с Даниил, преди Даниил да бъде отведен: „Твоят Бог, Комуто неизменно служиш, Той ще те избави.“ Дойде му и нещо друго: словата, които Даниил бе изрекъл на другия ден, за да обясни как така Господ е попречил на лъвовете да го изядат…
— Дейвид! ДЕЙВИД!
Този път обаче момчето дори не погледна към баща си. Не можеше да го погледне. Мразеше да слуша баща си как крещи, а никога допреди не го беше чувал да крещи по този начин. Чувстваше се повече от ужасно, все едно някой беше прерязал вените на сърцето му.
— Дейвид, ще ми отговориш ли най-сетне?
— Е, хайде млъкни де! — не издържа повече Маринвил.
— Защо ти не млъкнеш? — сопна му се Мери.
— Не съм аз този, който дразни койота!
Тя обаче не обърна внимание на последната му реплика.
— Дейвид, какво правиш?
Дейвид не й отговори. Дори да не бързаше толкова, това, което беше тръгнал да върши, не подлежеше на рационално обяснение, защото вярата не е нещо рационално. Това отец Мартин му го беше повтарял стотици пъти, все едно се опитваше да му наблъска в главата някое от безумните правила на английския правопис: трезвомислещите мъже и жени не вярват в Господ. Така си беше, така щеше да си остане. „Това са неща, които не мога да заявя открито от амвона в църквата, защото енориашите ще ме изхвърлят от града, но са си самата истина. Господ няма нищо общо с разума; Господ е само вяра и упование. Господ ни казва първо да махнем трапеца от арената, после да се отвържем от въжето и чак тогава да скочим.“
Дейвид напълни шепите си с вода и за сетен път си наплиска лицето и главата. Главата, тъкмо тя беше критичното място, където щеше да се реши успехът или провалът на начинанието му. Тя беше най-едрата част от тялото му, а човешкият череп не беше способен да се свива особено.
Грабна зеления сапун и започна да търка тялото си. С краката не се занимаваше, те нямаше да му създадат проблеми, но от слабините нагоре трябваше здравата да търка, за да се насапуниса добре. Баща му продължаваше да крещи насреща му, но нямаше време да го слуша. Той наистина бързаше… Не само защото при всяко забавяне можеше да се разколебае от вида на койота пред килията, но и защото, ако сапунът изсъхнеше по тялото му, нямаше да му е от никаква полза: напротив, кожата му щеше да стане още по-грапава и нямаше да може да се промъкне между решетките.
Прокара за последен път сапуна по врата си, след което се зае с косата и лицето си. Присви очи, за да не попадне сапун в тях и без да оставя зеления калъп, се приближи до решетките. Имаше една единствена хоризонтална пръчка, на около метър от земята. Вертикалните бяха на разстояние от дванайсет, може би дори петнайсет сантиметра една от друга. Килиите бяха предвидени за възрастни мъже, набити миньори в голямата си част, не за хърбави единайсетгодишни момченца като него, затова не очакваше измъкването през решетката да се окаже кой знае колко трудно.