— Не, няма да се дам — закани се Джони, нави дрехата около двете си китки и започна на свой ред да дърпа. — Ела тук, куче… Ела тук, гаден мършояд… Ела тук, при мен.. Хайде, кажи здрасти, кажи здрасти.
Койотът ръмжеше яростно насреща му, но якето, което беше налапал, не му позволяваше да даде пълна воля на гнева си. Яке за хиляда и двеста долара… На Джони не му се щеше да вярва, че му е бил писан такъв трагикомичен завършек.
Стегна мускулите на двете си ръце — вече не бяха толкова силни, колкото преди трийсет години, но пък и съвсем не бяха старчески безпомощни — и започна да тегли койота към килията. Чуваше се как ноктите на животното дерат дървения под. Койотът запъна крак под бюрото и отърси глава, надявайки се да изтръгне якето от ръцете на Джони. Съдържанието на джобовете се разпиля на всички посоки из помещението: хапчетата валидол, пътните карти, резервните ключове от мотора, джобната аптечка (аспирин, кодеин на капсули, захарин, сода бикарбонат), слънчевите очила, дори проклетият мобифон. За секунда Джони позволи на койота да отстъпи крачка-две назад, преди да опъне якето повторно. Играеше си на рибар, опитващ се да закачи здраво рибата за кукичката. Койотът се оказа неподготвен и удари главата си в ръба на бюрото. Джони усети как топли вълни на радост обливат сърцето му.
— Ариба! — злорадо се обърна той към вълка. — Не ти ли дойде малко нанагорно?
— Побързай! — извика Мери. — Дейвид, побързай! Джони хвърли поглед към килията на момчето. Гледката му подейства толкова смразяващо, че силите едва не го напуснаха — ако койотът беше дръпнал малко по-силно, вероятно щеше да изтегли якето измежду пръстите му.
— ПОБЪРЗАЙ! — крещеше жената, но Джони виждаше с очите си, че Дейвид не може да побърза. Насапунисаното му тяло, напомнящо за огромен гол охлюв, се бе подало чак до брадичката, но по-нататък пътят се оказваше затворен. Главата си оставаше затворничка на решетките. Като гледаше извития врат на момчето и подалата му се между железните пръчки челюст, на Джони му мина през ума зловещо сравнение:
Детето беше като обесено.
3.
Всичко вървеше наред, докато не стигна до главата. Но ето, че бузата му остана залепена за дъските на пода, брадичката му подпираше едната пръчка, тилът му — другата. Обхващаше го паника, и заради клаустрофобията, и заради кошмарните спомени от детството, които като димна завеса се спускаха пред очите му. Миризмата на дърво и хладните железа на решетките бяха събудили един отдавна заспал, ужасяващ образ от телевизионния екран: силуета на английски пуритан-каторжник, окован в дървен тумрук. Чуваше виковете на баща си, писъците на жената, ръмженето на койота, но всичко това му се струваше толкова далечно, все едно не съществуваше. Главата му се беше заклещила за решетките и той трябваше да се върне обратно, само дето не беше сигурен може ли да се върне, след като и двете му ръце бяха от отсамната страна и той продължаваше да се опира на едната…
„Господи, помогни ми — помисли си Дейвид, без да знае може ли да счита това за молитва или не; твърде беше изплашен, за да се моли истински на Господ. — Моля Те, помогни ми, не ме оставяй тук заклещен. Моля Те, ела ми на помощ.“
„Обърни си главата“ — отвърна му гласът, който от време на време му се причуваше. Както обикновено тонът беше непринуден, дори леко пренебрежителен, сякаш нещата, които изричаше, бяха толкова очевидни, че не си струваше да се споменават. Както и преди обаче, Дейвид се уверяваше, че мисълта не се е зародила в неговото съзнание, а само е преминала през мозъка му като през тръба.
Друг образ изплува в мислите му: две ръце, притиснали дебела книга за кориците. Въпреки картона на обложката страниците все щяха да се прилепят още малко една към друга. Можеше ли да стори същото с главата си? Дейвид си мислеше — или само се надяваше, — че ще успее. Но за целта трябваше да заеме правилна позиция.
„Обърни си главата“ — повтори гласът.
Някъде откъм гърба на Дейвид се разнесе шум като от раздираща се материя.