— Знаеш ли колко струва това, бе? — сопна се на койота Маринвил. Гласът му издаваше едновременно и страх, и недоволство, и искрено забавление.
Дейвид се изви по гръб. За начало му беше достатъчно, че не усеща повече металната летва в брадичката си. Вдигна ръце към главата си и облегна длани на пръчките.
„Така добре ли е?“
Никакъв отговор. Толкова често гласът отказваше да му отговаря. Защо?
„Защото Господ е жесток — напомни му отец Мартин, който продължаваше да го напътства, дори от хиляди километри разстояние. — Господ е жесток. Имам сурова царевица, Дейвид, искаш ли да изпека пуканки? Може би ще намерим някой филм на ужасите по телевизията, някоя стара продукция, например «Мумията»?“
Натисна с две ръце едновременно. В началото нищо не се получаваше, но сетне бавно-бавно насапунисаната му глава започна да се плъзга между пръчките на решетката. Настъпи и ужасяващият миг, в който ушите му се оказаха притиснати като в клещи към черепа му и всичко отново запецна. Дейвид усещаше как кръвта му напира из слепоочията, как от жестоката болка мислите му отново побягват в неизвестна посока. Вече беше сигурен, че ще си остане заклещен во веки веков на това място, че ще умре в безкрайна агония, подобно на еретик, качен на някоя от машините за изтезания на Инквизицията. Направи, колкото сили имаше, последен напън, впери поглед в мръсния таван над себе си и щом усети най-сетне движение, тихо и сподавено, но все пак победоносно простена. Най-трудното беше минало, нататък нямаше да има проблеми. Едното му ухо кървеше, но важното беше, че се беше озовал от външната страна на решетките. Беше успял. Гол, покрит с изсъхващата зеленикава пяна на сапуна, Дейвид бавно се надигна от земята. Главата го цепеше от болка, за момент се уплаши да не му изскочат очите от напрежение, също като на анимационния Ромео, съзрял пищната блондинка пред себе си.
Койотът, като че ли не го притесняваше изобщо: Господ му беше запушил устата с мотоциклетистко яке, нямаше да го обезпокоява. По пода стояха разхвърляни вещите на мъжа със сивите коси, самото яке се беше сцепило през средата. От устата на звяра беше провиснала олигавена черната лъскава кожа, като добре надъвкана тежкарска пура.
— Излизай оттук, Дейвид! — подкани го баща му. От сълзи и страх гласът му беше станал толкова дрезгав, че трудно се познаваше. — Бягай, докато можеш!
Мъжът със сивите коси, Маринвил, за стотна от секундата се спогледа с Дейвид.
— Прав е татко ти, момче, бягай! — След което се обърна отново към койота. — Хайде, скитнико пустинен, сигурен съм, че можеш и по-добре! Отсега ми се иска да те гледам, докато сереш ципове през гъза си! — И за да подчертае по-добре думите си, дръпна якето към себе си. Койотът заскърца с нокти по дъските, опитвайки да се задържи на изпънатите си предни лапи. Беше изтегнал врата си като струна и, извил на една страна глава, за да е по-силна захапката му, разтърси муцуна.
Дейвид се надигна на колене н издърпа дрехите си от килията. Напипа патрона в джоба на панталоните и за всеки случай ги притисна плътно до гърдите си. Изправи се и за няколко секунди се почувства като на въртележката в лунапарка. Трябваше да се хване за металната решетка, за да не падне обратно на пода. Билингзли сложи ръка върху неговата. Дейвид се учуди на топлината й.
— Бягай, синко! — рече белокосият. — Нямаш време.
Дейвид се обърна към вратата и мъчително се затътри.
Главата му продължаваше да се мае, едва пазеше равновесие. Дръжката на бравата упорито му бягаше. Дейвид се олюля, но успя да се задържи на крака и най-сетне смогна да отвори. Обърна се като за довиждане към баща си.
— Ще се върна.
— Да не си посмял! — сряза го веднага баща му. — Намери някъде телефон и се обади на полицията. На щатската полиция. И бъди внимателен, недей…
Думите му бяха прекъснати от раздиращия звук на скъсаното скъпоценно яке. Кожата най-сетне беше поддала и се беше разцепила на две. Койотът, който не очакваше толкова лесна победа, изхвърча метър-два назад, претърколи се на една страна и забеляза голото момче на вратата. Надигна се на крака и се стрелна право към него. Мери изпищя от ужас.
— Бягай, момче, ИЗЧЕЗВАЙ! — изрева и Джони на свой ред.
Дейвид се гмурна в отвора на вратата и я затръшна след себе си. Нямаше и секунда и койотът се стовари с цялата си тежест върху нея. Вой — още по-ужасяващ, защото звярът беше вътре в сградата, — разтресе цялото помещение зад гърба му. Сякаш койотът разбираше, че са го изиграли, каза си Дейвид. Сякаш още по-добре разбираше, че човекът, който го беше оставил на пост, никак нямаше да се зарадва.
Койотът се засили и се хвърли повторно срещу вратата. Глух тътен огласи стълбите, след него и трети. Животното нададе отново вой. Сапунисаната кожа на Дейвид настръхна. Точно пред него се спускаха стълбите, по които малката му сестричка се беше пребила. Ако побърканото ченге не я беше отнесло, тя и сега щеше да лежи на долната площадка, щеше да го чака в сумрака, за да го стрелне с облещения си, укорителен поглед. Защо брат й не беше спрял Торбалан, искаше да знае тя, за какво са големите братя, ако не могат да се справят с някакви си торбалани?