„Не мога да сляза там долу — каза си Дейвид. — Не мога, за нищо на света.“
Може-не може, никой не го питаше, той трябваше да слезе.
Навън вятърът духаше с такава сила, че тухлената сграда скърцаше като платноход насред открито море. Дейвид слушаше как вълни от прах и пясък се разбиват в стените, как се стелят като сняг по прозорци и врати. Койотът продължаваше да вие. Двамата ги разделяха някакви си три сантиметра дърво… и той го знаеше.
Дейвид затвори очи и вдигна две ръце пред устата си.
— Господи, пак е Дейвид Карвър. В такава каша съм се забъркал, че повече не може. Моля Те, закриляй ме, посъветвай ме какво да сторя! Исусе Христе, на Теб се уповавам. Амин.
Дейвид Карвър отвори очи, пое дълбоко въздух и се хвана за перилата. След което, все така гол, притиснат дрехите до тялото си, потегли към сенките пред себе си.
4.
Стив се опита да каже нещо, но не можа. Опита втори път, но думите пак заседнаха в гърлото му. Някакъв нечленоразделен звук, приличащ повече на птиче писукане, ги замести. „Звучиш подобно на пърдяща мишка“ — помисли си той.
Усещаше как Синтия се е хванала за ръката му и я мачка между пръстите си, още малко и щеше да го заболи, но болката щеше да е незначителна в случая. Нямаше представа колко време са прекаран и така на едно място, пред вратата на голямото осветено помещение в дъното на ламаринената постройка. Бяха вцепенени в същинска дрямка, от която ги разбуди мощното дрънчене от паркинга: вятърът беше съборил някакъв голям предмет. Синтия се стресна и дъхът й секна, все едно я бяха шамаросали през лицето. Вдигна свободната си ръка и я сложи пред едното си око, все едно се надяваше така да излъчва по-малко ужас. По страните й се бяха затъркаляли сълзи.
— Защо? — промълви тя едва-едва. — Защо?
Стив поклати глава. Нито знаеше, нито можеше да предполага. Само в две неща беше сигурен: че хората, които бяха сторили всичко това, ги няма. Иначе двамата със Синтия нямаше да са вече между живите, и че той, Стивън Еймс от Лъбък, Тексас, съвсем определено не желае да ги срещне, хрумнеше ли им да се завърнат.
Голямото помещение в задния край на ламаринената постройка имаше функцията едновременно на работилница, лаборатория и склад. Беше осветена от закачени по стените мощни електрически крушки в метални светлоотразители — донякъде напомняха на свалените ниско над билярдните маси полилеи в заведенията. Огряваха всичко в наситено цитронено жълто. Стив прецени, че в помещението спокойно могат да работят два екипа едновременно: едните щяха да анализират рудата в лявата половина на помещението, другите — да я сортират и описват в дясната. Откъм страната за сортиране бяха наредени няколко големи коша за пране, всички натъпкани догоре с камъни. Тези явно бяха вече разделената продукция: единият кош беше зает с камъни в черен цвят, друг — с малки камъчета, същински чакъл, сред които проблясваха кварцови нишки.
От страната за анализи (ако наистина ставаше дума за това), на дълга маса, затрупана с уреди и наръчници, стояха включени няколко компютъра „Макинтош“. Мониторите си играеха да показват различни „скрийн-сейвър“ програми: на единия се сменяха изящни геометрични фигури, под които се четеше: „ГАЗ ХРОМАТОГРАФЪТ ГОТОВ“; на съседния, най-вероятно без знанието на „Уолт Дисни“, Гуфи си сваляше гащите на всеки седем секунди и си размахваше внушителния уред, напявайки: „ЮХ-ЮХ-ЮХ“.
В далечния край на залата се отваряше двукрила врата за автомобили, на която беше изписано със синя боя: „ДОБРЕ ДОШЛИ В СКРИВАЛИЩЕТО НА ЕРНАНДО“. Отсам вратата имаше широки плотове за разтоварване и до тях сега беше паркирал камион с открито ремарке, също пълно със скални отломъци. На стената вляво от камиона имаше табела: „НОСЕНЕТО НА КАСКА ЗАДЪЛЖИТЕЛНО. ПРАВИЛНИК НА СЗСОМ. БЕЗ ИЗКЛЮЧЕНИЯ“. Под табелата бяха наредени закачалки, но по тях не висяха каски. Те лежаха разхвърляни по земята, в краката на хората, които бяха овесени на куките, буквално като заклан добитък в месарски фризер.
— Стив… Стив, това… да не са манекени? Като онези от универсалните магазини? Да не е… някоя шега?
— Не — като за начало не беше зле. Думата се откъсна с мъка от пресъхналото му гърло, но все пак надви мълчанието. — Знаеш, че не са манекени. Пусни ме, Синтия, ще ми счупиш ръката.