— Не ме пъди, де! — почти проплака тя. Продължаваше да крие половината си лице с ръка и сега, с едно око, като пират, започна да оглежда висящите трупове. По радиото бяха сменили Трактърс с Дейвид Лий Мърфи, а Дейвид Лий Мърфи на свой ред даваше път на рекламата за някакво си райско кътче, наречено „Уейлън’с“, което гласът в ефира представи като „Остинския магазин за всичко!“
— Не те пъдя, само не ми мачкай костите. — Стив вдигна другата си ръка и с треперещи пръсти започна да брои телата. Един, двама, трима…
— Мисля, че малко съм се подмокрила — призна си Синтия.
— Хич да не ти пука… Четирима… петима, шестима…
— Трябва да се махаме оттук, Стив. Като го гледам това, имам чувството, че оня, дето ми разби носа, е като Дядо Мр…
— Млъкни и ме остави да броя!
Тя притихна, но долната й челюст безпомощно се тресеше, а от усилията да сдържа хлипанията си гърдите й започваха да я болят. Стив вече съжаляваше, че се беше развикал — не му беше за първи път при това, — но мисълта се оказваше неспособна да контролира през цялото време реакциите му. Божичко, та той способен ли беше изобщо да мисли…
— Тринайсет — заключи той накрая.
— Четиринайсет — поправи го тихичко Синтия, все едно се страхуваше да не й се сопне отново. — Не преброи онзи в ъгъла. Падналия от к-к-к…
„Куката“ беше думата, която се мъчеше да произнесе, но както заекваше, така изведнъж се разплака с глас. Стив я прегърна с две ръце и я притисна до себе си. Горещото й, влажно лице се опря на гърдите му. На диафрагмата му, ако трябваше да бъде съвсем честен. Синтия си беше нисичка.
Стив вдигна поглед над екстравагантно боядисаните й коси и установи, че е права — свит на земята в ъгъла лежеше един труп в повече. Четиринайсет мъртъвци на едно място, поне трима от тях — жени. За останалите можеше само да гадае: всички бяха свели глави ниско над гърдите си и лицата им не се виждаха. Девет — не, десет, заедно с онзи в ъгъла — от труповете бяха облечени в лаборантски престилки, двама бяха с дънки и ризи без яки, последните двама носеха костюми, вратовръзки и лъскави обувки. От тях единият, като че ли беше изгубил някъде лявата си ръка. Стив се досещаше къде е тя в момента, не се досещаше, ами беше сигурен. Повечето бяха застреляни в главите, при това са гледали убийците в очите, защото куршумите бяха изскочили през тила им. Трима поне бяха изкормени като риби: белите им престилки вече бяха кафяви от съсирената кръв, изпод плата се подаваха червата им, а в краката им се събираха червени локви.
— При нас е Мери Чепин Карпентър, която иска да ни разправи защо се чувства толкова щастлива днес — говореше гласът по радиото, заглъхнал за секунда от лошата връзка. — Може би е посетила магазина „Уейлън’с“ в Остин? Нека проверим.
Мери Чепин Карпентър започна да обяснява на овесените в лабораторията на минно дружество „Деспърейшън“ мъже и жени какъв прекрасен ден бил днешният за нея: как била спечелила от лотарията и така нататък… Стив се отскубна от ръката на Синтия, направи крачка-две по посока на труповете и започна да души из въздуха. Не усещаше следи от огнестрелен дим, но това нищо не означаваше — климатиците бяха достатъчно мощни, за да го разсеят за минути. Затова пък кръвта по престилките на тримата изкормени беше засъхнала. Това навярно означаваше, че убийците, които и да са, са си тръгнали отдавна.
— Да се махаме! — дръпна го Синтия за рамото.
— Добре — съгласи се той. — Само…
Той млъкна насред изречението — изведнъж очите му се бяха спрели на нещо интересно. Беше малка вещ, поставена на края на масата с компютрите, вдясно от монитора, на който се размахваше Гуфи. Не беше скален отломък, по-точно не беше скален отломък като останалите. По-скоро приличаше на археологическа находка. Стив се приближи до масата и се надвеси над камъка.
Момичето се забърза по дирите му и нервно го дръпна отново за ръката:
— Какво ти става? Тук да не сме на туристическо посещение! Ами ако…
В този миг Синтия на свой ред забеляза предмета, привлякъл вниманието му, и на свой ред остана със зяпнала уста. От любопитство чак протегна ръка и прокара пръст по повърхността му. Дъхът й сякаш секна и тя се отдръпна мигновено. В същия миг тялото й се сгърчи в неволна конвулсия, все едно я беше ударил ток, и коремът й се опря в ръба на масата.
— По дяволите — изруга Синтия и си пое дълбоко въздух. — Май че току-що… — но не довърши мисълта си.
— Току-що какво?
— Нищо — отговори бързо тя, но по изчервеното й от вълнение лице Стив заключи, че не ще да е било съвсем нищо. — Това нещо трябва да го снимат като илюстрация на думата „грозен“ в речниците.