— Да, спомням си, беше преди няколко години — живо се намесих аз. — Шофьорът беше намерен в безсъзнание, полицията поддържаше версията, че Пантопулос е отвлечен за откуп, но похитителите така и не се появиха…
— Да! — той се изкиска. — А междувременно вече шеста година въпросната личност почива в мир в корените на това дърво…
Нищо повече не ми трябваше. Бръкнах в джоба си и мило му казах:
— Не мърдайте! Вие сте арестуван…
Изпратих с поглед полицейската кола. Той се беше обърнал към задното стъкло и също ме гледаше — и обвинително, и умолително. Не се беше съпротивлявал нито при ареста, нито когато го качвахме в колата. Само беше промърморил:
— Градината ми… моля ви!
И ето, колата зави зад ъгъла…
— Добре се справи! — Бърт, партньорът ми, ме потупа по рамото. — По едно време чак се притесних, че няма да се разприказва. Доста се забавихте…
— Трябваше ми ясно признание! — въздъхнах. — Не винаги е лесно. Пък и градината…
— Прекрасна градина! — съгласи се Бърт. — Трийсет години се е грижил за нея, а сега ще дойдат булдозерите и господ да ни е на помощ само като си помисля какво ще намерим под всеки един храст…
Кимнах. Жалко за градината — и едно на нула за нас. Но мислите ми все се връщаха към жълтата акация, розовия храст, смокинята на Пантопулос, парцела с детелина и цветчета… и към мъжа ми, който сутрин не ме забелязва, зачетен във вестника, а вечер не ме забелязва, загледан в телевизора… Да расте тревичка върху някой — каква прекрасна мисъл!