— Как тъй? Как нищо?
— Или почти нищо! — обясни офицерът. — Малко пепел. Или само лек златист дим, който веднага да се разсее… Това е възможно…
— Автоматично превръщане в пепел ли?
— Именно! Мислили ли сте вие за преимуществата на това изобретение? По такъв начин ще премахна нуждата от военни хирурзи, от болнични служители, от походни болници, от военни болници, от пенсии за ранените и т.н. Това би дало значителна икономия, облекчение за държавния бюджет. Не говоря за хигиената! Каква победа в областта на хигиената!
— И вие бихте нарекли тоя куршум ниб-ниб? — извиках аз.
— Прелестно… Прелестно!… — почна да аплодира артилеристът, който, макар и да не разбра тая жаргонна забележка, все пак бурно се разсмя с енергичен и откровен смях, свойствен на войниците от всички чинове във всички страни.
— Аз предвиждам — каза той, че когато във Франция узнаят за тоя великолепен снаряд, то всичките вестници ще ни обсипят с оскърбления. И то най-свирепите ваши патриоти, тия същите, които викат високо, че колкото и да се пръскат милиарди за военни разходи, всякога са малко; които говорят само за убийства и за бомбардировки, с това те още веднъж ще подложат Англия на проклятие на цивилизованите народи… Признават, че гранатите трябва да се пълнят с взривни вещества и в същото време това е забранено за куршумите! Защо? Ние живеем, като се подчиняваме на законите на военното време? Какво е войната? Избиване колкото се може повече хора в най-късо време. За да стане още по-убийствена и да достигне своята цел, нужно е да се измислят разрушителни снаряди, които да са все по-страшни и по-страшни. Това е въпрос на човечността, а така също и на съвременния прогрес.
— Но, капитане — забелязах аз, — а правото на хората да живеят? Какво правите с него?
Офицерът се засмя иронично.
— Правото на хората върху живота! — отговори той. — Това вече е невъзможно! Дали избиваме хората накуп или поотделно, с гранати или куршуми, важното е, че те трябва да се избиват!
Един от китайците се намеси:
— Но ние не сме диваци — каза той.
— Не сме диваци ли? А какви сме, кажете, моля ви се? Ние сме още по-лоши диваци от ония в Австралия, търгуваме, уреждаме нашите спорове, отмъщаваме за нашата чест чрез войната, тоест чрез варварството, грабежа и убийството. Ние сме зверове, да! И ще постъпваме като зверове.
Тогава Клара каза с мек дълбок глас:
— Освен това би било светотатство да се борим против смъртта… Смъртта е тъй прекрасна! До утре!
Ние всички се струпахме около нея. Офицерът целуна ръката й и аз намразих неговото мъжествено лице, неговата гъвкава снага, неговите нервни крака и всичките му движения, изпълнени със сила.
— Извинете ме — каза той, — че тъй се увлякох в подобен сюжет и забравих, че в присъствието на такава жена като вас никога не бива да се говори за нищо друго, освен за любов.
Клара отговори:
— Но, капитане, когато говорят за смъртта, все едно че става дума за любовта!
Съпроводих я до каютата й, дето я очакваха слугините, за да й помогнат да се съблече.
Цялата вечер ме преследваха призраци на убийство и разрушение. През нощта спах неспокойно. Над червените борови гори в лъчите на кървавото слънце видях русата фея Дум-Дум, която се смееше и танцуваше… Малката фея Дум-Дум с очите и устните на Клара и с тялото на Клара, непознато за мен и разголено…
VII
Веднъж седяхме с моята приятелка на палубата; над водата се издигаха стада хвърчащи риби, които блестяха на слънцето — те ту се приближаваха към нас, ту се отдалечаваха, за да се върнат отново, като разрязваха сивата вода, прилична на жив бисер. По нежната морска повърхност плуваха облаци медузи, червени, зелени, пурпурни, розови, сиво-гълъбови — медузи, тъй красиви, че Клара чак подскачаше от възторг…
— Кажи ми как се казват тия чудни животни?
Аз бих могъл да измисля някои странни названия, да импровизирам научна терминология. Даже не се опитах, обзет от внезапно желание да бъда искрен:
— Не знам! — отговорих твърдо, като чувствувах, че се погубвам, че безвъзвратно губя моя блян, очарователен, смътен, който приспиваше моите надежди, приспиваше моята тревога, че падах още по-ниско в неизбежната кал в съществуването на пария.
— Казвам истината — не знам! — повторих аз, като произнесох думите с такъв драматичен жар, който всъщност не им подобаваше.
— Вие полудели ли сте? Какво ви е? — каза Клара, учудена от гласа ми и от странната несвързаност на жестовете.
— Аз не съм учен, мис Клара, аз не съм натуралист… Аз съм нищо! — викнах. — Негодник! Аз ви лъгах… Подло лъгах. Искам да знаете с кого имате работа. Слушайте…