Градината на мъките

— Студено ми е! — каза тя.

В погледа й се четеше истинско страдание. Струваше ми се, че ще припадне.

— Клара! — помолих я. — Виждате, че е невъзможно… и че ужасът има предел, който даже вие не можете да прекрачите.

Тя извади своето шишенце с лекарството и го помириса.

— Ти си именно побледнял и залиташ като пиян. Аз не съм болна… Много съм добре, иска ми се да запея…

И тя подхвана:

— Облеклото й е лятна градина. И…

Явно, че злоупотребяваше със силите си… Гласът й бързо прегракна.

Аз исках да се възползувам от това и да я отведа, да я убедя и даже да я сплаша. Опитах се здраво да я притисна към себе си.

— Клара! Моя мъничка Клара! Не бива да се борим с това, което не е по силите ни. Не бива да насилваме душата си. Да се върнем, моля те!

Но тя запротестира:

— Не… не… Остави ме… Не ми говори нищо… Аз съм щастлива!

И бързо се изскубна от прегръдките ми.

— Виж! Обущата ми даже не са нацапани с кръв. После сърдито:

— Господи! Колко са отегчителни тия мухи! Защо тук има толкова мухи? А пък тези ужасни пауни, защо не ги накараш да мълчат?

Опитах се да ги прогоня. Някои от тях се спряха около своята кървава храна, други тежко хвръкнаха и, надавайки крясъци, накацаха наблизо по палисадите и дърветата, като отпуснаха своите опашки, прилични на обшити със скъпоценности платове.

— Подли птици! — каза Клара.

Благодарение на лекарството, което възбуждаше сърцето, и главно, на своята воля, тя се съживи, лицето й доби нормалната си червенина, краката й завървяха гъвкаво и нервно. Тя запя с оправен глас:

„Облеклото й е лятна градина и храм в празничен ден.
Гърдите й са твърди и изпъкнали и лъщят като две златни вази,
пълни с упоителни напитки и замайващи аромати.
Аз имам три другарки.
И след минута мълчание запя по-високо, заглушавайки бръмченето на насекомите:
Косите на третата са оплетени и навити на главата.
Те никога не са изпитвали нежността на благоуханните масла.
Лицето й е безформено и изразява страст.
Тялото й прилича на свинско тяло.
Тя винаги е сърдита.
Тя винаги дърдори и се кара.
Гърдите и коремът й миришат на риба. Тя е нечистоплътна. Тя е лакома.
Леглото й е по-мръсно от папунеково гнездо. И нея именно аз обичам.
Нея обичам, защото има нещо много по-тайнствено и по-привлекателно от красотата;
то е разложението.
Разложението, от което произлиза вечната топлина на живота.
От което се изработва вечната смяна на метаморфозите!
Аз имам три другарки.“

И когато тя пееше, когато нейният глас изпълваше градината с всичките й ужаси, на небето се показа облак, високо и далеко. В безкрайното небе той приличаше на розова ладийка с копринени платна, която меко се плъзгаше и която колкото повече се приближаваше, толкова ставаше по-голяма.

И когато престана да пее, тя извика радостна:

— О! Малко облаче… Виж колко е хубаво и розовичко в лазура! Ти не го познаваш? Ти никога не си го виждал. Това е тайнствено облаче, а може и да не е облаче. Всеки ден, на един и същ час то се показва, дошло неизвестно откъде… То е винаги само и винаги розово. То се плъзга, плъзга, плъзга… После става по-прозрачно, разсейва се и се слива с небето. То изчезва! Никой не знае откъде иде и накъде отива! Китайските учени астрономи мислят, че това е дух. Аз пък мисля, че това е странствуваща душа. Бедна душица, заблудена като моята.

Тя прибави, говорейки на себе си:

— Дали не е това душата на Анни?

Няколко минути съзерцава тайнственото облаче, което вече бледнееше и малко по малко се разсейваше.

— Свърши се… Няма го вече облачето! То изчезна!

Тя постоя мълчалива и очарована, с поглед вперен в небето.

VIII

Дойдохме до камбаната.

Високи сливови дръвчета с двойни, тясно събрани цветове, пречеха да я видим. Забелязахме я по сгъстената сянка между листата, между цветята, малки, надути, бели и валчести цветя, прилични на лайкучка.

Пауните ни последваха на няколко метра, нахални и предпазливи, обтегнали шии и проточили върху червения пясък великолепните си опашки, осеяни с очички. Някои бяха бели, бялокадифени, с кървави петна на гърдите, с кръвожадна глава, увенчана с широк перест качул във форма на ветрило, всяко перо на което, тънко и твърдо, завършваше на върха като с трепереща капка розов кристал.

Железните столове, възправените стълби, разните зловещи оръдия за мъчения все се умножаваха. Под сянката на гигантски тамарикс видях нещо подобно на кресло, стил рококо. Дръжките му бяха направени от триони и стоманени остри длета, а седалището представляваше съвкупност от железни остриета. Наедно от тези остриета висеше къс човешко месо. Клара ловко го взе с края на чадъра си и го хвърли на лакомите пауни, които се спуснаха върху него, махайки криле и удряйки се едни други с клюновете си. В продължение на няколко минути те представляваха такава ослепителна картина от преливащи се скъпоценни камъни, че, въпреки отвращението ми към тях, не можех да не се любувам на това дивно зрелище. От близките дървета наблюдаваха фазани, големи малайски злато-сребърни петли-борци и всички коварно очакваха своята плячка.