— Да… Да! — настояваше тя. — Кажи, че това е нечувано! Искам! Искам! Бъди тъй добър!
Продължавах да мълча. Тя кипна от яд.
— Колко си неприятен! — каза тя. — Ти никога и с нищо не би ме позабавлявал! Аз не знам какво би могло да те развесели… Не мога повече да те обичам… Не те искам вече… Тая нощ ще си спиш сам! А аз ще ида при моето мъничко цветче от праскова, то е по-мило от теб и знае да обича повече от мъжете…
Опитах се да кажа нещо.
— Не, не… оставете! Свършено е! Аз не искам вече да говоря с вас… Съжалявам, че не взех със себе си цветчето от праскова… Вие сте нетърпим… вие ме оскърбявате… Аз пощурях с вас… Това е отвратително… Изгубен е денят, който мислех да прекарам тъй весело с тебе.
Нейното дърдорене и нейният глас ме дразнеха. Тя ми се виждаше даже грозна. Очите й, устните й, шията й, тежките й златни коси, нейните пламенни желания, нейната сладострастна порочност — всичко ми се виждаше сега отвратително. От разголените й розови гърди, които проглеждаха през полуразтворения корсаж, дето толкова пъти бях вдъхвал, смукал и хапал опиянението на очарователни аромати, излизаше сега воня на гниене, воня от нейната душа… Налиташе ме да я прекъсна с някое ужасно оскърбление, да й запуша устата с юмруци, да я сграбча за гърлото… В мен се запалваше една омраза против тая жена, такава дива омраза против тая жена, че като хванах грубо ръката й, почнах да викам вън от себе си:
— Мълчете! Мълчете! Никога вече не ми говорете, никога! Вие заслужавате да ви убия и да ви хвърля в някой куп от мърша, стерва!
Въпреки че бях възбуден, достраша ме от моите собствени думи. И за да ги направя непоправими, повторих, като я дърпах за ръката:
— Стерва! Стерва! Стерва!
Клара не мръдна, даже окото й не трепна. Тя изпъчи гърди, а лицето й засия от неописуема радост. Просто, тихо, с безкрайна нежност тя каза:
— Добре! Убий ме, драги… Бих желала да ме убиеш ти, мое сърце!
През време на тая къса сцена двамата души почиваха. Те изглеждаха изтощени. Мършави, задъхани, с изхвръкнали ребра под кожата, с кокалести бедра, те бяха изгубили всичко човешко… Внезапно дойде надзирателят с камшик в ръка. Той ядосано се развика и с всичката си сила заплющя с камшика по клетниците, които с вой отново се заловиха за работа…
Клара повика надзирателя и завърза с него по китайски къс разговор, превеждайки ми едновременно отговорите му.
— Тези клетници са били камбаната… Четиридесет и два часа не са ни пили, ни яли, ни почивали! Представяш ли си? И как не са умрели?! Знам, че китайците не са направени като нас, че могат необикновено дълго да понасят умората и физическите болки… Веднъж поисках да разбера колко време китаецът може да работи без ядене. Дванадесет дни, драги. Той умря на дванадесетия ден. Това не е за вярване! Впрочем, неговата работа не може да се сравнява с тая… Той копаеше земята и беше под слънцето…
Тя бе забравила оскърбленията ми; гласът й бе станал любовен и ласкав, все едно че ми разправяше някоя приятна любовна история:
— Ти знаеш ли какво напрежение, какви нечовешки усилия са нужни за движението на камбаната? Даже много силни хора умират от това. Пукне се някоя вена, повредят се бъбреците… и свършено! Падат мъртви на място при самата камбана!
А тези, които останат живи, заболяват от неизлечими болести! Виж как от дърпането на въжето ръцете им са подпухнали и окървавени! Впрочем, изглежда и те да са някакви осъдени! Умират едновременно, убивайки други, тъй че две смъртни присъди се извършват заедно! Все едно, трябва да се жалят горките… И като се обърна към трупа, каза:
— Разбрах го кой е. Крупен банкер в града… Той бе много богат и крадеше всички… Но не, разбира се, заради това е осъден на такава смърт. И самият надзирател не знае точно причината, казва, че за някакви предателски преговори с японците. Все трябва да се измисли нещо…
Току-що каза тия думи и до нас долетяха глухи жалби и задавени ридания. Те идваха иззад бялата стена от дървета.
— Това е семейството му — обясни Клара. — То чака там, според обичая, да му връчат трупа на умъртвения.
В това време двамата изтощени мъже, които още се крепяха на нозете си, благодарение невероятното усилие на волята, обърнаха трупа. Клара и аз неволно нададохме вик. И като се притисна до мен, впила ноктите си в рамото ми, тя заповтаря:
— О! Драги! Драги! Драги!
Това възклицание винаги избликваше у нея в минути на крайна възбуда под влиянието на ужаса или на сладострастието.
Ние зяпахме в трупа, вцепенени от ужас и протегнали шии, без да можем да свалим очи от него.
Две опулени очи — очи, които не виждаха нищо — бяха устремени към нас с израз на такова страшно безумие, на такава нечувана подигравка, каквито никога още не ми се е случвало да видя ни в една лудница, ни у някой умопобъркан.