— Клара! Клара! Клара!
В една от стаите видях младеж, който лежеше; до него стоеше прибор за пушене на опиум. В странно разширените му очи се четеше скръбен екстаз. С впити помежду си устни и голи кореми жени танцуваха свещени танци тогава, когато музикантите, приклекнали зад прегради, свиреха на къси флейти…
В друга стая чакаха жени, насядали в кръг или лежейки в безсрамни пози; развратените им лица бяха по-тъжни от лицата на осъдените на смърт. Всяка врата, през която минавахме, разкриваше адско зрелище на гърчещи се, стенещи, задъхващи се разбити тела, лица, обезобразени от скръб. И всичко това стенеше от бясно сладострастие.
Натрупването на хора в коридора ни застави да почакаме няколко минути около вратата на една от най-широките стаи, която се отличаваше от другите с по-разкошната си наредба и със зловещото си червено осветление… Отначало видях само тълпа жени — побеснели женски тела, опасани със светли пояси — тълпа жени, които се предаваха на бесни танци и на чудовищни ласки около бронзов идол, който се намираше насред стаята и се издигаше до тавана.
Три глави, въоръжени с червени рога, с коси, които висяха като пламенни езици, увенчаваха торса или, по-право, корема, сложен на огромна грубо направена подложка също в цинична форма. Мястото, дето свършваше тоя колосален корем, се обсипваше с цветя и ласки. В червено осветената стая очите на идола, направени от нефрит, оживяваха с дяволско изражение… В минутата, когато тръгнахме, трябваше да бъдем свидетели на зрелище, такова страшно зрелище, че е невъзможно да се предаде с дума неговия чудовищен ужас. Седем жени се нахвърляха с вой върху циничния идол, който, облепен и обезсилван от обезумелите тела, трепереше под давлението на общия натиск, трепереше от целувки, които звучеха като ударите на обсадни машини за разбиване на железните врати на обсаден град.
А около идола безумствуваше оргия на диво сладострастие, мачкаха се гърди, безумно притискащи се едни други и сливащи се тела… Това представляваше нещо като сцена на масово убийство, напомняше страшната схватка на шестте осъдени, които се убиваха един друг в желязната клетка, за да грабнат парчето мърша, хвърлено им от Клара. Аз разбрах в тая страшна минута, че сладострастието крие в себе си най-мрачния, най-скръбния човешки ужас…
Стори ми се, че тия задъхващи се гласове, тия стонове, че и самият идол биха могли да изразят своята бясна неудовлетвореност и изтезание от безсилие с една само дума:
— Клара! Клара! Клара!
Когато влязохме и положихме все още безчувствената Клара, аз се опомних. Почувствувах ужас и срам при спомена за песните, за разврата, жертвоприношенията, ароматите и нечистите допири, омърсяващи заспалата душа на моята възлюбена. С мъка се отдалечих от стаята, дето исках да остана сам с Клара, като се разделя от бъбривите и любопитни жени, които ни съпровождаха. С мене остана само Ки Пай, която въпреки своя навъсен вид и груби думи предано прислужваше на своята госпожа, като показваше нежна грижовност.
Пулсът на Клара биеше както по-рано с успокояваща равномерност, като да бе съвършено здрава. Нито за минутка животът не напускаше това тяло, което изглеждаше мъртво. Ние с Ки Пай тъжно се наведохме над нея, докато очаквахме възкресението й.
Изведнъж тя нададе жалостен вик, мускулите на лицето й се сбърчиха и слаби нервни потрепервания разтърсиха гърдите, ръцете и краката й. Ки Пай каза:
— Тя ще има страстен припадък. Трябва да се държи здраво, за да не изподраска лицето си с нокти.
Аз помислих, че припадъкът, предсказан от Ки Пай, ще се смекчи, ако Клара разбере, че съм тук. Почнах да й шепна тихи думи, стараейки се да изразя чрез звуците на моя глас нежността и любовта на моето сърце и всичкото състрадание — о, да — всичкото човешко състрадание.
— Клара! Клара! Аз съм… Погледни ме. Ки Пай ме прекъсна.
— Млъкнете — каза заповеднически. — Нима тя ще ви чуе? Нали е още във властта на демоните.
Клара почна да се бие. Мускулите й се напрегнаха, страшно се повдигаха и свиваха. Израз на отчаяно страдание се четеше по изкривеното й лице, което напомняше лицето на погубения под камбаната в градината. Очите й съвсем се премрежиха, тъй че под треперещите полузатворени клепачи се виждаше само бялото им. Лека пяна изби на устните й. Задъхвайки се, аз простенах:
— Боже мой… Боже мой! Възможно ли е това? Какво ще стане?
Ки Пай заповяда:
— Дръжте я — като оставяше тялото свободно. — Трябва демоните да изскочат из нейното тяло…