— Но туй какво доказва? — попита медикът, свивайки рамене.
Онзи отговори просто:
— Това нищо не доказва. Нима скръбта или радостта имат нужда от доказателства? Те се чувствуват.
После боязливо — о, могъщество на човешкото тщеславие! — и с видимо доволство от себе си човекът с измъченото лице измъкна от джоба си връзка книги и грижливо я разтвори.
— Аз съм записал — каза той — всичко, което се отнася до тоя период на моя живот… Дълго се колебах да го пусна на бял свят и даже и сега се колебая. Аз бих искал да прочета това на вас — хора, които не се боят да проникнат в най-страшните дълбини на човешките тайни. Няма ли да потреперите вие от техния кървав ужас! Това се казва „Градината на мъките“.
Нашият домакин каза да донесат цигари и напитки.
Част първа
Мисия
Преди да започна най-ужасния епизод на моето пътуване в Далечния Изток, струва ми се, че ще е интересно да обясня накратко какви обстоятелства ме принудиха да предприема това пътешествие. То е страничка из съвременната история.
Може да възникне недоумение защо тъй ревниво ще се старая да не споменавам името си в моя разказ, пълен със скръб и истина. Веднага отговарям: „Не е важно името ми!… То е само име на човек, който е причинил толкова много зло на другите и на себе си, при това на себе си повече, отколкото на другите, и се опитва да поправи своята душа в самотата и неизвестността. Мир на праха на неговия грях.“
I
Преди дванадесет години, като не знаех с какво да се заема и осъден от цял ред несполуки към жестокия и неизбежен изход — да се обеся или да се удавя в Сена, — аз си дадох кандидатурата за депутат — последно средство — в един окръг, където, впрочем, никого не познавах и където още никога не бе ми стъпвал кракът.
Наистина, моята кандидатура се поддържаше официално от министерството, което, като не знаеше също какво да стори с мене, намери по такъв начин остроумно и деликатно средство да се избави веднъж завинаги от моите ежедневни обезпокоителни молби.
По тоя случай аз получих аудиенция у министъра, мой приятел и другар по училище — аудиенция в същото време тържествена и приятелска.
— Ти виждаш как сме добри към тебе! — каза ми моят могъщ и великодушен приятел. — Току-що те избавихме от ноктите на правосъдието — а това не бе лека работа — и вече те правим депутат.
— Но аз още не съм избран — отговорих с ръмжащ тон.
— Наистина! Но имаш всички шансове… Ти притежаваш висшия дар да се харесваш, ти си обаятелен и ловък, когато поискаш. Хората, които влудяват жените, скъпи мой, са всякога хора, които заповядат на тълпата. Аз отговарям за тебе… Трябва само да разбереш добре положението на работите… А то е твърде просто!
И той започна да ме поучава.
— Главно, не ти трябва политика! С нищо не се задължавай. Не се увличай. В окръга, който съм ти избрал, един въпрос господствува над всички: цвеклото… Другото не е важно, то е работа на префекта. Ти си земеделски кандидат, нещо повече, ти си кандидат на цвеклопроизводителите. Не забравяй това. Каквото и да се случи в разгара на борбата, дръж се непреклонно на тая прекрасна платформа. Ти поне разбираш ли нещо от цвеклопроизводство?
— Право да си кажа, не — отговорих. — Само знам, както и всички, че от цвеклото се прави захар… и алкохол.
— Браво! Това е достатъчно — започна да ме аплодира министърът с авторитетен вид, успокоителен и сърдечен.
— Като се ползуваш от това, върви напред. Обещавай баснословни доходи… необикновени и безплатни химически торове… железници, канали, пътища за прекарване на тоя интересен и патриотичен зеленчук. Обещай намаляване на данъците, премии на земевладелците, тежко мито на ония предмети, които желаят да конкурират… каквото искаш. Във всичко туй ти ще бъдеш господар и аз ще ти помагам. Не се увличай в лични или в общи полемики, които могат да те погубят и след твоето избиране да компрометират престижа на републиката. Но, между нас, мили мой — о, аз в нищо не те упреквам, а само констатирам факта — твоето минало е от компрометиращите…