Задъхах се от яд. Министърът се опита да ме успокои, хвана ме под ръка, приближи ме полека до креслото.
— Млъкни най-после! — каза той умолително. — Послушай ме, моля ти се! Е, седни де! Виж ти, дявол, който нищо не иска да разбере! Ние не познавахме твоя конкурент. По време на борбата той се показа твърде силен човек. Истински политически деец. Ти знаеш колко е ограничено числото на хората, годни да попаднат в министерството. Все едни и същи идат… а ние трябва да покажем от време на време на парламента и на страната нова фигура… а такава няма, знаеш ли ти това? Е, ние мислехме, че твоят конкурент може да бъде такава фигура. Той има всички качества, които приличат на временния министър, на министъра през време на криза… Най-после, той може да се подкупи във време на заседание, разбираш? Това е обидно за тебе, признавам. Но интересите на страната преди всичко.
— Не дрънкай глупости. Ние не сме в казармата… Работата не е в интересите на страната, над които ти се надсмиваш, както и аз. Работата се отнася до мене. Благодарение на тебе аз съм на улицата. Кредиторите ми, които разчитаха на моя успех, ядосани от моята несполука, ме преследват като заек. Ще ме секвестират. Аз даже няма днес какво да обядвам. И ти какво мислиш, че това ще мине даром. Ставаш глупав.
Министърът се усмихна. Той ме чукна фамилиарно по коляното, като каза:
— Аз съм напълно съгласен — ти не ме оставяш да кажа и дума, — напълно съм съгласен да ти дам възнаграждение…
— Удо-вле-тво-рение!
— Добре, удовлетворение!
— Пълно ли?
— Пълно! Ела след няколко дни. Аз несъмнено ще наредя това. А сега вземи 100 наполеона… Това е всичко, което ми е останало от тайните фондове.
Той прибави мило, със сърдечна веселост:
— Половин дузина такива юнаци като тебе… и бюджетът отиде!
Тая щедрост превишаваше моите надежди и незабавно успокои нервите ми.
Следните три дена прекарах в най-мръсен разврат.
II
Аз съм роден в провинцията, в семейство, което принадлежи към дребнобуржоазното общество, към това честно и добродетелно буржоазно общество, което, както ни го рисуват в официалните речи, представлява истинска Франция. Не мога да кажа, че съм се гордял с това.
Баща ми беше житар. Той бе много груб човек, недодялан, но способен в работата си. Ползуваше се с репутацията на твърде ловък човек и всичката му ловкост се състоеше в това да „изиграва хората“, както се изразяваше той. Да измами в качеството на стоката и в меренето, да накара да му купят за два франка това, що му струва два сантима и когато можеше да мине без особен скандал, да накара да му платят два пъти — такива бяха принципите му. Например той никога не продаваше овес, докато не го накиснеше във вода. Набъбналите зърна с прибавения отгоре дребен пясък удвояваха тежината и баща ми всякога съзнателно вършеше това. Той умееше да размесва в чувалите главня и други отровни семена, останали след чистенето, както и разваленото брашно с прясното. Нали нищо не бива да се губи в търговията и всичко има тежест. Майка ми, още по-нетърпима в лошите печалби, му помагаше в изобретателните грабежи и, жестока, недоверчива, водеше сметките с такъв вид, какъвто хората приемат, когато са близо до врага.
Строг републиканец, горещ патриот — той беше доставчик в един полк, — нетърпим моралист и честен човек, ако е угодно в обикновен смисъл на думата, баща ми не допускаше нито състрадание, нито прощаваше нечестността на другите, особено ако тя му вредеше. Той бе неизтощим по въпроса за нуждата от честност и добродетел. Най-важната му беше идеята, че в демократическата държава честността и добродетелта трябва да са тъй задължителни, както първоначалното образование, данъците и военната служба. Веднъж забеляза, че го краде един от каруцарите, който служеше при него петнадесет години. Веднага каруцарят беше арестуван. В съда той се оправдаваше, доколкото бе възможно, като цитираше постоянно баща ми.
Съдиите се отнесоха твърде неодобрително към тоя цинизъм. Те осъдиха каруцаря на двегодишен затвор и то не само за кражба на няколко килограма жито, но главно за това, че е наклеветил една от най-старите фирми в окръга, фирмата, основана през 1794 г., която всякога непреклонно е внушавала доверие към себе си и бе гордост за всички граждани.
Спомням си, че същата вечер, когато бе произнесена тая знаменита присъда, баща ми покани на вечеря няколко приятели, също такива търговци като него, пропити от неосветения принцип „на изиграване на хората“ — принцип, който е душата на търговията. Дали са негодували при това за възмутителното поведение на каруцаря — досещайте се сами. До среднощ само за това и приказваха. От всички възклицания, афоризми и спорове, съпровождани с чаши фина ракия, с които бе ознаменувана тая паметна вечер, извадих това правило, което бе, тъй да се каже, моралът от тая авантюра, а в същото време и синтез на моето възпитание: