— Всичко е наред — прошепна на момичетата. — Мъртъв е!
В мрака се разнесе шумолене, а Хедър и Кери се примъкнаха напред. Ксавиър извади отново мобилния си и го отвори. Насочи го към джуджето и го снима. И тримата примигнаха при блясъка на светкавицата.
— Какво правиш? — попита Хедър.
Ксавиър сви рамене:
— Трупам доказателства. Документирам всичко.
— Защо?
— За да мога да го покажа на полицията, когато се измъкнем оттук!
Кери се втренчи в проснатия пред тях труп.
— Ти го уби.
— Аха — съгласи се Ксавиър. — Така направих. И много те моля да не се заяждаш за това в момента. Той искаше да ми отреже проклетия хуй! Да не споменавам, че…
— Не — намеси се Кери. — Не това имах намерение да кажа. Изобщо не споря с теб. Но това не е онзи, който уби Тейлър и Стеф. Този е някакъв друг. Което значи, че са повече от един.
И тримата младежи се втренчиха един в друг.
— К-колко ли са? — Хедър пъхна показалец в устата си и започна да гризе нокътя си. Сякаш в отговор на въпроса, в коридора се разнесоха нови стъпки. Походката на приближаващия се много повече приличаше на потайно прокрадване от тази на джуджето.
И неизвестният тип определено се движеше по-бързо.
Ксавиър сграбчи ножа и се скри зад вратата. Кери награби тоягата и се прилепи до стената там, където преди се бе разположил приятелят ѝ. Хедър се скри отново в тъмното.
Навън в коридора крачките спряха, след това продължиха. Ксавиър прилепи ухо до стената и се вслуша. Стъпките се поколебаха отново.
Някой проверява вратите — помисли си младежът. Мускулите му се стегнаха. Дланите му бяха овлажнели от пот. Стисна по-здраво дръжката на ножа и се постара да стои неподвижно.
Стъпките продължиха нататък по коридора, вече се чуваха по-добре. И след това спряха отново. Светлината, лееща се в стаята през цепнатината примигна. След това вратата се отвори. На инч. После на два. Ксавиър чу тежко, паникьосано дишане. Вратата се отвори още малко по-широко и младежът се прилепи до стената, затаил дъх и глътнал стомаха си така, че да остане незабелязан. Внезапно силно му се припишка. Ксавиър стисна зъби и се постара да не обръща внимание. Поумува дали да не халоса новия нашественик с вратата, но това просто щеше да ги остави в капан в стаята. По-добре да остави промъкващия се да пристъпи навътре и след това да се прокрадне иззад него и да му пререже гърлото. Ксавиър чудесно си представяше цялата сцена. Бруталното насилие не го стряскаше. Макар че беше изплашен, нямаше угризения относно убийствата. Ставаше въпрос за оцеляване. Нищо по-различно от видеоигра, само дето сега, ако умреше, умираше наистина.
Вратата беше отворена и в стаята се лееше светлина, разпъната като чергило по пода. И когато процепът зейна по-широко, Ксавиър осъзна, че вижда и Хедър, и краката на мъртвото джудже.
Виждаше ги и онзи на вратата, понеже тежкото дишане прерасна в изпъшкване.
Нашественикът каза:
— Хедър?
Преди Ксавиър да успее да осъзнае, че нашественикът знае името на момичето, вече се бе нахвърлил напред, удряйки противника си с вратата. Натисна с цялата си тежест, събаряйки новодошлия на пода. Нашественикът изпъшка. Кери излетя от сенките, вдигнала високо над главата си сопата.
Преди да успее да замахне, Хедър изкрещя:
— Не!
— Исусе Христе, приятели — простена човекът на пода, — какво на майната си ви става, бе?
Зяпнали от учудване, Ксавиър и Кери се взираха в падналия Брет.
— Дявол да го вземе — възкликна Ксавиър, — добре ли си?
Хедър се измъкна от ъгъла си и Кери свали оръжието си, докато младежът протягаше ръка и помагаше на Брет да се изправи. Пак попита:
— Добре ли си?
Приятелят му кимна:
— Ще се оправя. Само ми изкара въздуха.
— Извинявай. Помислихме, че си един от тях.
Очите на Брет се разшириха от изумление.
— Момчета, и вие ли сте ги виждали? Онзи тип, дето носи женска кожа?
— Убихме един — посочи Ксавиър. — Някакво деформирано джудже.
Брет отиде до трупа, втренчи се в него и потрепери.
— Не — отбеляза. — Това не е от тези, които видях аз.
Докато им разказваше за Нойджъл и за другия убиец, който носеше костюм, ушит от кожата на мъртва жена, Кери затвори отново вратата. Сгушиха се един до друг в мрака и си зашепнаха.
— Значи си го чул да казва, че излизат на лов за нас? — попита Ксавиър.
Брет кимна, свали си очилата и обърса стъклата в ризата си. След това си ги сложи отново и ги бутна нагоре с показалец.
— Колко са?
— Нямам представа — отвърна Брет. — Спомена нещо за това, че там долу имало още от тях.