Момчетата взеха да свиват рамене и да клатят глави. Дуки призна, че никога не е излизал от гетото.
— Е, ако се поразходите натам, момчета — ще научите, че хората в предградията не се познават един друг. Те ходят на работа. Прибират се у дома. Влизат вътре при семействата си. Може и да са срещали съседа си отляво, знаят го колкото да си кимат и такива дивотии, може даже да си приказват безсмислици — но в по-голямата си част нямат представа кой живее на тяхната улица или как се казва семейството, дето е на три къщи от тяхната. Знаят един за друг само това — какви коли карат съседите им и чий политически знак са побили в двора си по време на избори. Това е всичко. Тук, в квартала, се познаваме един друг. Дявол го взел, че то по-голямата част от карето си бъркаме един на друг в носовете. Знаем, когато някой се разболее, когато има караници, когато се разделят семейства, кога кого са арестували или кой кога е изгубил работата си. Не можем да не познаваме съседите си, понеже те са заклещени тук заедно с нас. Но там в предградията не се познават и ще ви кажа и какво друго не знаят — историята си.
— Значи са досущ като нас — промърмори Крис. — Това ли се опитваш да ни кажеш?
— Не — възрази Пери. — Не са също като нас. Хората тук не познават историята на квартала си, понеже не им пука грам за нея. Онези в предградията, те не знаят историята на кварталите си, понеже, в по-голямата си част, няма история, която да изучат. Повечето от онези къщи в предградията не са и съществували допреди двайсет години. Всичко е ново строителство и нови улици, а преди тях е имало само царевичак и гори. Ако там има история, щяха да са я налазили като мухи мед — да издигат възпоменателни плочи и щуротии. Но не го правят, понеже там няма какво да се запомни. Това е предимството, с което разполагаме ние тук. Кварталът ни е стар. Имаме си история. Всичко, което ни трябва, е само да я прегърнем. Да я научим. Но не го правим. Така че, накрая, не сме с нищо по-добри от белчовците по предградията. Но пък може и аз да греша. Може ти да си прав, Крис, като се замисля, както си стоя тук.
— Какво имате предвид? — попита Маркъс.
— Фактът е, момчета, че на хората не им пука, без значение къде живеят. Имат прекалено много други неща, за които да се притесняват. Тук в квартала става дума за дрога, да си платиш наема, да опазиш децата си от затвора, всички тези луди кучи синове, които се стрелят по уличните ъгли и детските площадки. Страшилището, което живее в демоничната къща в края на пресечката просто не събира достатъчно точки в сравнение с всичко изброено дотук. Особено когато нещо се случва единствено когато някой е достатъчно тъп да влезе вътре. Не е като че повечето от нас могат да си позволят да се изнесат от квартала. Така че се научаваме да живеем с демона. Да го игнорираме. Може би дори да го приемаме. Поне докато не става дума за нас или за близките ни, попаднали вътре в тази къща, хората въобще не ги е грижа. И щом хората тук в квартала не ги е грижа, защо трябва да им пука на ченгетата и на политиците?
Пери поспря, смачка угарката от цигарата си на тротоара и продължи:
— Мамка му. Тук едно време беше хубав квартал. Хората обичаха да се събират заедно отвън, също като нас в момента. Устройваха си големи празненства — всички съседи от цялата улица — и си поправяха заедно колите, и си носеха покупките един на друг. Сега тук цари мрак през цялото време, дори през деня — също като при оная къща там долу. Но знаеш ли какво? Дори когато този квартал беше хубаво място за живеене, шибаната къща все тъй ни висеше над главите. Не говорехме за нея, но знаехме, че си е там — все същата работа. Трудно е да не я забележиш. Тогава си шепнехме за нея, както го правят хората и сега. Но стигахме само дотам — шепнехме си. Кой знае какво става там вътре? Вашите предположения не са по-лоши от моите. Разни хора смятат, че там са се настанили дилъри на дрога. Лично аз викам, че това е пълна дивотия. Няма как да са дилъри, понеже тая щуротия се е случвала много преди наркотиците да станат проблем в квартала.
— Какво е тогава според теб? — попита Лео. — Какво е станало с всички онези хора през изминалите години?
Пери сви рамене:
— Не знам, а и не искам да знам. Гледам си собствената работа. И очаквам къщата да стори същото. Може би, някой ден, властите ще решат да проявят интерес или местните внезапно ще се загрижат. През цялото време чувам за най-различни хора, които искат да си купят евтин имот във Фили, тъй че да се захванат с програмите си за обновление на града, но поне за момента никой не е дошъл да ми чука на вратата или да ми предлага една каруца с пари. Може би ще го сторят тия дни. Може би ще ни купят до един. Ще ни преместят някъде на хубаво място. Онези идиоти в Ню Джърси вече оправят Кемдън — което е все едно да се опитваш да разкрасиш курва за два долара, — но рано или късно тези същите идиоти ще поискат да сторят същото и тук. Тогава може и да се заемат с онази къща. Нека!