„Намерил е трупа — помисли си Кери. — Нойджъл е открил трупа на джуджето и се е разстроил. Не че не е бил леко хахав поначало, но сега без съмнение е двойно по-ядосан. Убих негов приятел.“
Щом гръмотевичните стъпки заглъхнаха, Брет полека пусна глезените на Кери. Тя се обърна и утешително му се усмихна. Той ѝ върна усмивката, но му липсваше увереност, а лицето му бе пребледняло. Момичето се извърна отново към другарите си — навреме да види как Хедър потупва Ксавиър по крака. Той вдигна ръка с дланта напред, давайки им знак да спрат неподвижни и да пазят тишина.
Чакането се оказа по-лошо, отколкото Кери би могла да си представи. Вярно, че в присъствието на Хедър, Брет и Ксавиър редом с нея оказваше голяма морална подкрепа, но докато клечаха в мрака и чакаха, тя с ужас се вслушваше в звуците, които къщата издаваше, улягайки около тях. Подскачаше при всяко скърцане и пукане, без значение колко леки, убедена, че тъкмо този звук е знак за завръщането на убиеца. Знаеше, че не е минало много време, но ѝ се струваше все едно са часове. Съзнанието ѝ се рееше, обгърнато от дезориентирани мисли и противоречащи си емоции. Беше уплашена. Ядосана. Притесняваше се за Брет. Беше ѝ мъчно за Тайлър и Стеф. Искаше ѝ се да пищи на глас, докато убиецът ги намери, дори и само за да сложи край на мъките ѝ. Искаше ѝ да се втурне се в отчаян порив да си запази живота, да се пропъхне покрай приятелите си и да ги изостави, ако ще. Искаше ѝ се да се скрие — да намери тъмно ъгълче някъде в тази къща на ужасите и просто да се спотайва там, докато дойде помощ. Но повече от всичко друго ѝ се искаше да заплаче.
Това и стори.
По бузите ѝ потекоха горещи сълзи и покапаха от брадичката ѝ по пода на тунела. Раменете и главата ѝ се тресяха, но тя не издаваше нито звук, ридаейки в ужасено мълчание. Брет отново стисна глезена ѝ. В крайна сметка сълзите пресъхнаха. Кери си пое дълбоко дъх и остави тялото си да се отпусне. Очите ѝ пареха от плача, усещаше лицето си горещо и подуто. Някъде в дълбините на съзнанието ѝ отново се превъртя картината на умиращия Тайлър. Тя я избута назад за пореден път, уплашена, че ако се разплаче отново, няма да успее да запази тишина. Но образът си остана там, също като безконечно ехо на онова, което е най-добре да остане забравено.
Изчакаха още няколко минути. Най-накрая Брет прошепна:
— Сега какво?
Ксавиър мълчаливо им даде знак да продължат напред. Пълзяха още по-бавно от преди, движеха се предпазливо, бояха се да издадат и най-лекия звук. Къщата под тях обаче тънеше в тишина. Не се чуваха стъпки или нечленоразделни викове, нито пък тропане на врати. Вътре в стените дращеха и търчаха плъхове и, в един момент, дланта на Кери потъна в купчинка дребни, твърди миши дарадонки. Тя предупреди Брет, за да не ги вкара той в раната си. Кой знае какви зарази имаше в мишите говна!
В крайна сметка Ксавиър спря и останалите от групата се наредиха зад него. Вслушваха се напрегнато, но къщата си оставаше тиха.
— Пред нас е задънено — прошепна Ксавиър. — Тук има друга скрита врата. Ще я отворя.
Кери чу скърцането на панти и в тунела внезапно бликна светлина. Момичето се дръпна конвулсивно, прикривайки лицето си с длан. В очите ѝ танцуваха петна.
— От другата страна на бариерата сме — докладва Ксавиър. — Пак са пуснали крушките в коридора. Вие останете тук, аз ще проверя какво става!
Присвила очи срещу светлината, Хедър го хвана за крака.
— Недей!
— Налага се, Хедър! Ако тук долу има някой, може да успея да го спипам, преди да са открили как сме се възползвали от капана им. Или поне ще успея да ги отклоня от вас, останалите.
— Това е лудост!
— Не, лудост е съборетина във викториански стил в средата на гетото, в която банда луди побърканяци хващат в капан и убиват невинни хора. А сега стой тук и пази тишина!
В тунела отново притъмня, когато Ксавиър се промъкна през тайната врата. След като се спусна на пода, в претъпканото пространство стана дори още по-светло. Заслепяващата светлина докарваше на Кери главоболие.
— Ксавиър — прошепна Хедър, — виждаш ли нещо?
Той гневно изсъска в отговор. Приятелката му замлъкна. Кери се вслушваше как Ксавиър се промъква по протежение на коридора. От стъпките му можеше да познае, че се опитва да се прокрадва, но тя все пак го чуваше. Почуди се дали няма да го чуе и някой друг. В крайна сметка обаче приятелят им се върна невредим.