— Мисля, че наоколо е чисто — обади се той приглушено — Не виждам следи от Нойджъл или някой друг. Намираме се в различна част на къщата, но недалеч от мястото, където влязохме в последния коридор. Слизайте, но тихо!
Хедър беше първа, последвана от Кери. Ксавиър помогна на момичетата да се измъкнат от тунела. След това и тримата се включиха в спускането на Брет. Кери се ужаси от вида му. Под светлината на ярките крушки изглеждаше досущ като ходещ мъртвец. Олюляваше се несигурно, а по устните му играеше лека усмивка.
След миг Кери осъзна, че това не е усмивка, а гримаса. Брет беше пребледнял, под очите му имаше тъмни кръгове. Съсипаната му китка беше подута и посиняла, а цялата му ръка бе покрита с кора от съсирена кръв. Кожа се виждаше само на отделни петна, където потта бе отмила съсиреците. Въпреки пълзенето през тунела, той бе единственият от групата, който се потеше. Кери се зачуди дали и това не е симптом на шока и ако е, какво могат да направят по въпроса — освен, разбира се, да побързат да му намерят лекар. Беше се справила относително добре с турникета, макар и под напрежение, но повечето ѝ познания по медицина идваха от гледането на „Д-р Хаус“.
Осъзна, че не е единствената, която се е втренчила в Брет със загриженост. Всички го зяпаха. Той сигурно също го беше забелязал, понеже поклати със съжаление глава.
— Исусе, приятели — промърмори, — още не съм умрял. Не ме зяпайте така!
Ксавиър положи длан на рамото му и го стисна.
— Не бой се, друже! Ще те измъкнем оттук!
— Знам, че ще успеете!
— Чуй сега — продължи Ксавиър, — когато казах по-рано, че всичко е по твоя вина и тъй нататък — извинявай, да знаеш! Не съм го мислил наистина. Ти си умен. Винаги гледаш на нещата логично. Много се радвам, че си с нас точно сега, понеже може и да ни потрябва твоя мозък, за да се измъкнем от това място. Така че ще се повторя: извинявай!
Брет простена от болка.
— Няма нищо, човече. Наистина. Беше уплашен и разстроен. Всички сме така. Знам, че не си го мислил наистина!
— Значи мир?
— Всичко е чудничко.
Кимайки, Ксавиър се обърна към момичетата:
— Хайде да вървим, преди Нойджъл и приятелите му да се върнат. Кери, ти мини отзад. Пази ни гърба. Ослушвай се за в случай че се опитат да се промъкнат зад нас. Брет, ти стой помежду ни, става ли?
Кери си пое дълбоко дъх и стисна по-здраво сопата си. Съсирващата се кръв на джуджето блестеше на стърчащия от дъската гвоздей. Тя огледа помещението. Като останалите, и това бе лишено от обзавеждане. Имаше една врата, опръскана с нещо, което приличаше на стара кръв, по стените и дюшемето се забелязваха миши дупки. По ъглите бе прораснал черен мухъл, разпространяващ се в гротескни спирали от пода към тавана. Голият под бе покрит с мъртви мухи и плъши изпражнения. Тя се бе надявала, че може да намерят наоколо някой катурнат стол или дори маса — нещо което ще могат да използват да си направят още оръжия; каквото и да е по-добро от колана, но нямаше нищо подобно. Тя предположи, че е възможно да успеят да изкъртят дъски от облицовката на подпухналите, петносани с вода стени, но такава дъска нямаше да послужи за особено добро оръжие.
Ксавиър отвори една врата от лявата страна на Кери. Пантите изскърцаха протестиращо и той се намръщи при този звук. Дясната му ръка бе изтеглена назад, коланът — омотан върху пръстите му, а токата се люлееше като къс бич. Забързаха надолу по коридора, придвижваха се колкото се може по-бързо, но колкото се може по-тихо, връщайки се назад по стъпките си през къщата. Когато минаха през стаята, където Ксавиър бе убил първото джудже, той се мушна вътре. На излизане на лицето му бе изписано притеснено изражение.
— Какво има? — попита Хедър.
— Трупът липсва.
— Какъв труп?
— На джуджето. Онова, което убихме, преди Брет да ни намери. Бях го скрил там, отзад в тъмното, но сега го няма.
— Може да е още живо? — предположи Брет.
Ксавиър поклати глава.
— Не. Няма начин. Уверих се, че е мъртво. Сигурно Нойджъл или някой от останалите го е намерил.
— Може това да е за добро — каза Кери.
— Че как, по дяволите, ще е за добро?
Момичето разгорещено обясни:
— Нойджъл знае, че сме убили поне двама от приятелите му. Може да реши, че с това сме квит. Може да ни сметне за по-опасни от средностатистическата им плячка и да вземе да ни пусне.
Ксавиър се взираше в нея без да мига.
— Наистина ли вярваш в това, Кери?
Възбудата ѝ угасна на момента:
— Не.
— Не мисля, че Нойджъл е достатъчно умен да прави такива сложни взаимовръзки — обади се Брет. — Съдейки по видяното, вероятно е умствено изостанал.
— Така ли смяташ? — попита Хедър със сарказъм. — Бих казала, че е повече от изостанал. Бих казала, че е луд като побесняло куче. Умствено изостаналите не се мотаят наоколо да трошат главите на хората.