Кери преглътна хлипа си при надигналите се отново в главата ѝ образи от смъртта на Тайлър.
— Млъквай, Хедър! — прошепна Брет. — Не си полезна!
— Съгласен съм — каза Ксавиър. — А сега да вървим!
Без нито дума повече, той отново ги поведе напред. Хедър посегна да го хване за ръката, но приятелят ѝ я бръсна встрани. Нацупена, тя го последва. Брет се тътреше зад всички с ниско увесена глава. От време на време се отклоняваше от правата линия и се блъскаше в стената. След няколко подобни изпълнения Кери тръгна до него и го остави да се обляга на нея. Те се прокрадваха през лабиринт от коридори и стаи и накрая се озоваха отново във фоайето. Пространството сега бе озарено от самотна мръсна крушка, увиснала от тавана. Кери се опита да си спомни дали бе имало крушка, когато влязоха. Нямаше представа. Всичко бе станало толкова бързо…
Тя проследи как Ксавиър се опитва да отвори входната врата, но не сполучи да я помръдне дори на милиметър. Със сумтене опита пак, насилвайки се дотам, че мускулите и сухожилията му се изпънаха като корабни въжета, а вените му изпъкнаха така, сякаш всеки момент ще избухнат изпод плътта. Кери пристъпи да му помогне, но преди да се намеси, Ксавиър се отказа от напъна. Облегна гръб на вратата, плъзна се надолу до приклекнало положение и се помъчи да си поеме дъх.
— Няма смисъл — промърмори. — Не мога да я отворя. Може би ще успея да разбия проклетото чудо с ритници, но не и без да ни чуят онези.
— Може би от другата страна има някой — предположи Хедър. — Може би там има някой, който ще ни чуе и ще извика помощ!
— Кой например? — Ксавиър вдигна краищата на ризата си и ги използва да избърше бликналата по челото си пот. — Момчетата, които ни преследваха дотук? Боже, каква страхотна полза ще имаме от тях!
— По-добре те, отколкото тези изроди в къщата — повиши глас Хедър. — Поне момчетата отвън не се опитват да ни убият!
Ксавиър внезапно се изправи и лепна длан на устата ѝ.
— Тихо — предупреди той. — Какво, да му се не види, ти става? Я се стегни, мило! Да не искаш онези да ни намерят?
Хедър се ококори. Примигна два пъти. Ксавиър я пусна и дръпна ръка от устата ѝ. Стояха безмълвни за момент, вслушани за отгласи от преследване или знак, че са били разкрити, но къщата беше тиха като гробище.
— Съжалявам — обади се Хедър.
— Няма нищо — отвърна Ксавиър. — Всички сме на ръба. Но трябва да се фокусираме. Трябва да спрем да си губим времето!
— Е — каза Кери, — тогава да тръгваме!
— Почакай — възрази Ксавиър. — Първо, нека всички си погледнем телефоните. Сега сме по-близо до външния свят. Чудя се дали пък няма да успеем да хванем сигнал.
Провериха останалите в тях мобилни телефони, но никой не откриваше оператор.
— Мамка му. Ще ми се да знам как са успели да блокират сигнала! — Ксавиър се обърна към Брет. — Мислиш ли, че можеш да си спомниш как да стигнеш до онази кухня, в която си се бил скрил?
Брет кимна, облизвайки устни. Кери забеляза, че дори езикът му бе побледнял.
— Мога да я намеря — промърмори, — ама наистина ли ще слизаме долу в мазето?
— Аха — потвърди Ксавиър. — Така ще направим. Не ми харесва повече, отколкото на вас. Но тъй като нямаме представа по какъв друг начин да излезем навън, не виждам да имаме особен избор!
Брет преметна здравата си ръка през рамото на Ксавиър и се облегна на него за опора. След това поведе групата, въртейки ги из извънредно озадачаващия лабиринт от криволичещи коридори и врати. Кери и Хедър вървяха зад момчетата. Кери непрекъснато се оглеждаше през рамо, за да се увери, че не ги преследват. Опитваше се също и да запомня завоите, които правят, но това беше невъзможна мисия. Всички стаи изглеждаха еднакви — празни и пусти. Имаше врати, които водеха към други коридори; врати, които водеха към други голи стаи и такива, водещи единствено към тухлени стени. Забеляза, че никъде в сградата няма нито един прозорец. Крушките бръмчаха над главите им. Звукът беше едновременно успокоителен и притеснителен.
— Сигурен ли си, че знаеш накъде отиваме? — попита Ксавиър.
Брет кимна, неспособен да заговори. Изглеждаше дори още по-изтощен отпреди. Поведе ги през още няколко стаи и коридори и след това през вратата, която водеше към кухнята. Самоделният наниз крушки сияеха над главите им.
— Трябва да си почина малко — промърмори Брет, — на вратата няма ключалка, така че някой от нас трябва да стои на пост.
Ксавиър облегна приятеля си на стената и го отпусна надолу към пода да стъпи на колене. След това се зае да огледа кухнята.