— Нека намерим с какво да залостим вратата. Това ще ги забави, ако се опитат да влязат вътре.
— Забрави — изпъшка Брет, олюлявайки се напред-назад, както бе приседнал на колене. — Вече проверих предишния път. Няма нищо.
Кери погледна към пода и осъзна, че тя самата стои в голяма локва от прясна кръв. Петното водеше към затворена врата в дъното на стаята. Изглеждаше така, сякаш някой е топнал моп в кофа с кръв и го е извлякъл по дюшемето. Стресната, тя се задави от отвращение и отстъпи встрани. Обувките ѝ оставяха червени отпечатъци.
— Това е… — Брет запреглъща, но трудно намери сили да заговори. — Те прекараха Стеф и Тайлър оттук. Нойджъл и онзи другият.
Кери притисна длан към устата си. Затвори очи и се опита да запази самообладание.
— Другият — обади се Ксавиър. — Каза, че носел женска кожа върху тялото си?
— Аха. Призлява ми от самата мисъл за това.
— Да си му чул името случайно?
— Не. Макар че Луд-като-куче чудесно му отива.
Ксавиър вдигна парче бяла мазилка и начерта малка линийка на рамото си. След това драсна още една до нея. Последва я с по-къса линия.
Хедър се наведе към него:
— Какво правиш?
— Не си ли гледала „Умирай трудно“?
— Не.
— Така следя колко живи врагове са ни останали — от онези, за които знаем. Тази черта е за Нойджъл. Тази е за неговото крос дресинг другарче.
— А за какво е половината чертичка?
— За онзи, дето Кери му ухапа езика. Не знаем дали е жив или мъртъв.
Брет седна внимателно и се загледа нагоре в крушките.
— Ще ми се да знаехме как ги включват и изключват. Пробвах ключовете за лампите преди, но никой от тях не работеше. Сигурно използват централен шалтер или нещо подобно.
Кери забеляза хладилника и тръгна към него. Дишаше през устата си. Въздухът смърдеше на мухъл и мръсотия. В лъчите от светлина танцуваше прахоляк, вихреше се като мънички снежинки. По стените пълзяха цели лози от гнусния черен мухъл. На вратата на уреда имаше кървав отпечатък от длан. Изглеждаше странно — кръвта повече приличаше на мръсотия, отколкото на течност. Кери надникна зад хладилника и видя, че електрическият кабел е прерязан на известно разстояние. Прегорелите жици висяха като вени от отсечен човешки крайник.
— Може ли някой да ми помогне? — попита тя. — Ще избутаме хладилника пред вратата.
— Забрави — отвърна Брет. — Опитах и това предишния път. Тежи като камък и вдига прекалено много шум. Освен това не бива да обезпокояваш гробищния парк.
— Моля?
— Гробищния парк — поясни той. — Хладилникът е пълен с миши кости.
Кери отстъпи трескаво заднешком, задавена от отвращение.
— Исусе Христе…
Тримата ѝ приятели се засмяха тихо. След малко и тя се присъедини към тях. Все едно камък ѝ падна от раменете. Всички негативни емоции се източиха от тялото ѝ.
— Хайде — каза Ксавиър и помогна на Брет да се изправи отново на крака. — Нека проверим мазето и да намерим изхода.
Ксавиър ги поведе към вратата на подземието, все едно приближаваха гнездо на стършели. Дъските на пода скърцаха. Когато отвори вратата, лек полъх погали лицата на всички. Смрадта беше ужасна и неопределима, но полъхът им дойде като манна небесна. Кери не знаеше дали е заради изблика на смях отпреди малко или просто през тялото ѝ бе потекла нова вълна адреналин, но внезапно настроението ѝ се подобри — определено. За първи път, откакто бяха влезли в къщата, тя посмя да се надява. Хвана се за тази емоция, почерпвайки сила от нея, докато стояха на горната площадка на стълбите към мазето и се готвеха за спускане.
Ксавиър се взря за момент надолу в мрака. Лампите в кухнята зад гърба му напълно бяха развалили адаптацията на очите му към тъмното. Мазето не беше просто мрачно като останалата част от къщата. Беше тъмно като в рог. Той се съмняваше, че дори и мобилните им телефони могат да пронижат натрупаната чернота. Подуши въздуха, опитвайки се да идентифицира отвратителната миризма, която полъхваше с лекия ветрец. Не беше на гнилоч или на разложение, нито на канал, но ги наподобяваше. Може би комбинация от трите? В крайна сметка Ксавиър махна с лявата си ръка и тръгна надолу по стълбите. Метна поглед през рамо, приканвайки към тишина.
Сякаш като подигравка към усилията им, групата приятели чуха далечни тромави стъпки — нямаше как да сбъркат походката на Нойджъл. За момент Ксавиър си помисли, че гигантът се намира под тях и изкачва стълбите нагоре, но след това осъзна, че крачките идват всъщност от коридора от другата страна на кухненската врата.
— Побързайте! — прошепна и заслиза по-пъргаво.
Чу Кери да затваря вратата зад гърба им и стълбището потъна в още по-пълен мрак. Брет или Хедър — нямаше представа кой от двамата — се препъна зад него. Ксавиър се вслуша, леко наклонил глава настрани. Не чуваше вече стъпките, но не беше сигурен дали е, защото вратата е затворена или понеже Нойджъл е спрял на място. Стисна колана с една ръка и заопипва стената с другата. Продължи надолу по тъмното стълбище, пристъпвайки колкото се може по-предпазливо, без да жертва скоростта си. Другите се препъваха зад него. Затаи дъх, сигурен, че Нойджъл ще ги чуе и ще се втурне да ги преследва. Стълбището беше старо и тясно и половината стъпала пропадаха под краката му, сякаш бяха готови да се издънят. При все това Ксавиър продължи напред без колебание. Позволи си да си поеме дъх едва когато бяха довършили спускането си.