Все още вслушвайки се напрегнато за някакви признаци, че Нойджъл е по петите им, той вдигна телефона си по-високо, опитвайки се да различи нещо. Мракът не беше пълен, но бе плътен. Ксавиър се стараеше да съсредоточава вниманието си пред себе си и използваше дясната си ръка да опипва студената, влажна стена на мазето. Пръстите му се плъзгаха над пукнатини и цепнатини и разкъсваха паяжини. Натъкна се на ъгъл и опипва по него известно време, преди да реши да завие наляво. Имаше смисъл, понеже беше почти сигурен, че улицата се намира в тази посока. Надяваше се да се движи по външната стена на къщата и кой знае, да намери врата за навън или изход към канал. Хрумна му, че стара къща като тази може да има улей за въглища или стая, изградена в мазето — точки за достъп, които навремето са били жизненоважни. Просто се надяваше изродите, които живеят тук, да не са ги блокирали. Трябваше да има някакъв друг изход от къщата. Брет ги бе подслушал да го казват и определено имаше смисъл. Тварите, които живееха тук, надали можеха да излязат спокойно пред входната врата — не и без всички да ги видят. Така че трябваше да има скрит изход.
Само че надали щеше да им е особено лесно да го открият.
— Случват се гадости — промърмори Ксавиър, рецитирайки мантрата си без да се сети, че и другите го чуват.
— Да — отвърна Кери, — така е. А тази вечер ни се случват на нас.
Ксавиър се канеше да отговори, когато стената внезапно изчезна изпод пръстите му. Той спря. Лекият полъх се бе усилил и лъхаше от отвора. Носеше мирис на мускус, старост и мухъл, но и нещо друго, което младежът не успя да разпознае. Опипа по протежение на ръба и осъзна, че нищо чудно да е намерил точно това, което търсеше. Вдигнал високо мобилния, Ксавиър пристъпи напред и потърси опората на стената. Дървените дъски бяха изчезнали, заменени от твърда, пресована глинена повърхност.
— Какво, по дяволите… — каза той тихичко, но гласът му се разнесе по-силно, отколкото очакваше.
Порицавайки се, че бе сторил точно това, за което се бе скарал на Хедър, младежът посегна и докосна ръбовете на отвора, търсейки някакви признаци, че наличието му може да подсказва счупена част от стена или изход. Вятърът блъвна в лицето му. Хедър се притисна по-плътно към него. Гърдите ѝ се плъзнаха по гърба му, а дланите ѝ погалиха раменете му. Ако Ксавиър стоеше с лице към нея, щяха да са достатъчно близо да се целунат.
— Съжалявам — разнесе се тихият шепот на Хедър. Внезапно тя трепна и гласът ѝ стана малко по-остър: — Леко!
Кери отвърна по-високо и дори още по-остро:
— Какво леко? Брет се олюлява зад мен. Как си?
— Извинявайте — обади се Брет. Говореше завалено. Звучеше изтощен. — Изгубих равновесие.
Ксавиър поклати глава и раздразнено стисна устни. Тъкмо се канеше да им напомни, че трябва да шепнат, когато някъде далеч пред тях, дълбоко в мрака, се разнесе нов звук — протяжен, зловещ вой, който изглеждаше толкова на място в мазето на порутена викторианска къща насред града, колкото и топовен изстрел в църква. Воят не звучеше като вълчи, а по-скоро като човешко гърло, имитиращо неуспешно вълк.
Ксавиър застина с подскачащо в гърдите сърце. Усети как Хедър се вцепенява зад него и се притиска по-плътно към раменете му. Отърси я нежно, но колкото се може по-решително и се вслуша напрегнато, опитвайки се да прецени разстоянието или поне общата посока на звука. Предполагаше, че воят се разнася от поне стотина фута и източниците му се намират право пред тях.
— Какво, по дяволите, беше това? — в заваления глас на Брет се усещаше ужас.
Из подземието отекваше многогласно ехо.
Ксавиър трепна отново.
— Всички да млъкнат!
Той се вслушваше във все още разнасящата се вълна отзвуци. Те му подсказваха повече, отколкото самият вой. Право пред групата имаше някакъв тунел — дълъг, ако се съди по звука. Ксавиър се намръщи, чудейки се как може в мазе да има такова нещо. Преди да успее да сподели с останалите подозренията си, нов вой прониза мрака, два пъти по-силен отпреди.