И близо. Много по-близо.
Последва го друг. Този бе с различна тоналност и звучене.
А след това отекна още един.
И още един.
В мрака имаше поне пет различни гласа!
Ксавиър затвори очи. Целият бе настръхнал. Лъхащият отвъд стената вятър смърдеше на гнилоч.
За гърба си приятелите чуха да се отваря вратата на мазето. Мракът се разсея от ярката светлина на лампите в кухнята горе. След това твърде познатите им тежки стъпки затътнаха надолу по стъпалата. Нойджъл присъедини дрезгавия си вой към останалите.
— О, мамка му! — прошепна Хедър. — Така сме преебани!
Брет си беше позволил да го отвлече усещането за Кери пред него. Да, беше грешно. Знаеше го. Особено при условие, че неговата приятелка и нейния приятел бяха мъртви, а труповете им — някъде из тази дяволска дупка. Но мисълта за тялото ѝ и това как бедрата ѝ се полюляваха под дланта му при всяка крачка, отвличаха ума му от пулсиращата болка, която пронизваше ранената му ръка и цялото му тяло. Когато първият вой избухна от мрака, Брет току-що се беше блъснал в дупето на Кери — стана по случайност, но определено беше приятно — и се извиняваше за това.
Внезапно остро му се допишка. Напрежението в пикочния му мехур буквално заглуши болката, бликаща от чуканчетата на отрязаните му пръсти.
Въпреки че не беше казал за това на останалите, Брет имаше проблеми със зрението си. Можеше да вижда, но всичко бе в изсветляло, прашно черно и бяло, което бе лишено както от подробности, така и от цветове. Част от проблема идваше от раната му, знаеше го, както и дълбокото усещане за летаргия и изтощение, което го бе обзело, откакто бяха избягали от коридора. Почти пълният мрак в мазето беше друг допринасящ фактор. Не му харесваше идеята на Ксавиър да използват само един мобилен телефон, но мълчаливо я прие, също както и момичетата, понеже приятелят им очевидно бе поел ръководството. На Брет не му пукаше. Нека. Логиката бе полезна на дъската за шах, но в тази къща представляваше само хабене на усилия. Нищо на това място не бе логично.
Когато вратата с трясък се отвори зад гърба им и кухненските лампи грейнаха по стъпалата, очите на Брет най-сетне се бяха приспособили — поне толкова, колкото изобщо бе възможно. Застанал най-отзад в групата и най-близо до стълбите, той бе заслепен за момент, докато зрението му се мъчеше да се справи с внезапната промяна. Юношата положи неимоверни усилия да не изпищи, заслушан в стъпките ѝ и странните и ужасни гласове, идващи и отпред, и иззад него.
— Какво да правим? — изкрещя Хедър трескаво. — Ксавиър?
Той дори не даде знак, че я е чул. Мълчеше, очевидно парализиран от страх и нерешителност.
„Нашият смел водач отиде на кино — каза си Брет. — А Хедър е права. Адски сме преебани.“
Логиката диктуваше, че трябва да бягат, но накъде? Още с приближаването на многогласния вой към тях, чудовището зад гърба им се юрна на бегом. Ако се съди по звука, стълбището буквално се люлееше. Кери каза нещо, но Брет не можеше да я чуе над нарастващата какофония. Тя се обърна с лице към него, очите ѝ представляваха само две черни петна на тънещото ѝ в мрак лице. Ръката ѝ се разположи на гърдите му за момент. Стисна здраво ризата му в шепата си и изхлипа.
Брет кимна, осъзнавайки какво е редно да се направи. Страхът му изчезна, щом прегърна неизбежността. Не беше по-трудно от решаване на тригонометрична задача, в крайна сметка.
Кери не заслужаваше да бъде тук. Тя вече бе страдала достатъчно. Личеше ѝ съвсем ясно колко бе съсипана от смъртта на Тайлър, а също и от тази на Стефани. Лицето на Брет почервеня от гняв. Кери беше прекрасно, сладко момиче и той не искаше да я вижда да страда повече. До днес я бе приемал просто като сладко дребосъче, бе смятал, че е прекалено дребна да се защитава. Тя му бе доказала, че греши, разбира се, като се опълчи на онази твар, дето му отхапа пръстите. По време на битката Брет бе открил как скритата вътре в Кери сила избликва на повърхността. Такава сила заслужаваше да продължи да живее. Девойката все още имаше много да предложи на света. Не трябваше да умира в тази лайняна дупка. Следователно някой трябваше да ѝ даде — на нея и на другите — шанс за бягство. Този някой беше Брет. Съвсем логично, в крайна сметка. Той беше тежко ранен, в шок, и бе изгубил много кръв. Кой знае и колко инфекции бе прихванал вече, а шансовете да се добере до болница намаляваха с всяка отминаваща секунда.
Трябваше да бъде той.
Шах и мат.
Всичко това прелетя през съзнанието му за секунди. Брет не изказа доводите си на глас, разбира се. Кери, Ксавиър и Хедър нямаше да могат да го чуят, дори ако беше споделил тези размисли с тях. Пое си дъх и странното усещане за спокойствие се задълбочи. Прорязващата тялото му болка отмина, превърна се просто в далечно пулсиране, все едно бръмченето на муха пред лицето му — твърде малка, за да го тревожи и по-скоро досадна, отколкото нещо друго.