Стъпките на Нойджъл затътнаха по пода на мазето, всяка отекваше като пушечен изстрел. Брет се обърна с лице към нападателя им и веднага съжали за постъпката си. В течение на първата секунда, решителността му почти се пречупи. Нойджъл бе масивна сянка сред мрака. Сякаш летеше към тях. Юношата различи огромния чук, стиснат в едната му ръка. Като изключим тътена на крачките му, гигантът напредваше безгласно. Вече не крещеше и не виеше — Брет не чуваше дори дишането му. Стегна се и не отстъпи, само рискува да погледне през рамо. Няколко хуманоидни фигури изникнаха от тъмното. За разлика от Нойджъл, те не пазеха тишина. По-скоро обратното, бесният им вой се усилваше с приближаването им. В смътното сияние на мобилния на Ксавиър Брет не можеше да различи подробности с изключение на това, че новодошлите се различаваха по ръст и форма. Някои бяха с нормален ръст и тегло. Други — дребни на размер като тварта, която го беше атакувала по-рано. Няколко бяха високи като Нойджъл, но слаби и кльощави, вместо да са масивни като него. Едно изглеждаше отвратително дебело и се мъкнеше напред с олюляване. Всички те споделяха обаче една обща черта — дори в тъмното имаха вид на зли, отракани хищници, които бавно и внимателно затваряха кръга около плячката си, демонстрираха почти осезаема самоувереност, не бързаха и се дърляха едно друго за по-добра позиция.
Вероятно именно тяхната поява извади Ксавиър от транса му — или може би трескавите, умолителни викове на Кери и Хедър. Каквато и да беше причината, Брет видя желязната решителност да се връща на лицето на приятеля му. Ксавиър затвори мобилния телефон и го пъхна в джоба си. За секунда Брет не разбра защо, но после Ксавиър обясни:
— Ще пробягаме право покрай тях. Пред нас има тунел. Това трябва да е пътят навън!
— Да не си се побъркал? — изпищя Хедър.
— Това е единственият начин. Ще тичаме в тъмното. Те няма да могат да ни видят, ако не си светим!
Със здравата си ръка Брет бутна напред Кери.
— Мърдай! Бягай! Обирай си крушите оттук! Аз ще им отвлека вниманието. Тичай!
Кери трепваше при всяка дума, сякаш той ѝ удряше шамари. Втренчи се покрай него, втренчена в приближаването на Нойджъл в сиянието на кухненските лампи, очите ѝ бяха ококорени и пълни с ужас, устните ѝ — разтеглени в дива гримаса, която много приличаше на тази на изродите, които ги заплашваха.
След това Нойджъл се разсмя. Звукът бе дълбок и гърлен и отекна през мазето като артилерийска стрелба.
Решимостта на Брет се разколеба. Мислите за логика, саможертва и героизъм избягаха, макар че той отново побутна Кери напред. Забрави всичко за скритите и забележителни резерви от смелост и сила на момичето. Забрави всичко за симпатията си към нея. Не беше герой по рождение. Никога не се бе смятал за човек, който поставя другите пред себе си. Не му беше в природата. Така че всъщност, когато я бутна напред за трети път, не мислеше нито за Кери, нито за останалите. Просто се опитваше да накара приятелите си да се раздвижат, понеже инстинктът му казваше да бяга, а нямаше начин да мине през тях, без да се изтърси по задник. Брет бе неспособен да се сдържа повече, пикочният му мехур се изпразни и по предницата на панталоните му блъвна топла влага.
Брет осъзнаваше, че Нойджъл надвисва над него и спира. Масивното тяло на лудия изрод засенчваше източника на светлина. Ужасната смрад, която лъхаше от него, беше всепоглъщаща и се виеше около Брет като дим. Младежът не се обърна. Не можеше. Краката му сякаш бяха залепнали за цимента. Взираше се право напред, втренчен в лицето на Кери, която надзърташе нагоре и над рамото му с невъзможно уголемени очи и отворена за вик уста, от която не излизаше нито звук.
Щом останалите изроди затвориха кръга, воят им секна и те се нахвърлиха върху плячката си, приведени ниско и връхлитайки стремително върху всички членове на групата. Брет примигна, когато едно от съществата стори невъзможното и скочи жабешката над останалите, хвърли се във въздуха и на косъм пропусна тавана по време на скока си. Младежът въздъхна, щом Ксавиър се метна напред срещу нападателя, крещейки предизвикателства на испански. Брет дори се усмихна леко, щом Кери и Хедър хукнаха.
След това масивна ръка го сграбчи за косата и го дръпна назад, така че пред очите на Брет остана само таванът. Опита се да изпищи, но успя да издаде единствено задавено хлипане, тъй като Нойджъл издърпа главата му още по-назад. Брет имаше чувството, че го огъват на мост. След това успя да види добре лицето на гиганта. Устата на грамадана беше отворена и ухилена, а по бузите на Брет и в очите му капеше кървава лига. Дъхът на Нойджъл беше като отворен канал. Плешивата му, деформирана глава сякаш се бе обкръжена от хало от кухненската лампа, а облите му черни очи блестяха от злостно веселие. Наведе се по-напред, капейки кървава слюнка върху зейналата уста на пленника си. Действайки по инстинкт, Брет вдигна ръка, за да блокира капките. Още в движение осъзна колко глупава е постъпката му, но беше твърде късно да се спре. Ранената, окървавена китка на Брет се заби в лицето на Нойджъл, оставяйки следа от червено по мазната, белязана плът. Усети как при сблъсъка чуканите на отхапаните му пръсти се накланят наобратно. Болката се стрелна през тялото му, наелектризирайки разранените му нервни окончания. В същия миг Нойджъл го вдигна с една ръка и го залюля във въздуха, както го държеше за косата, и го въртеше като пумпал.