След това го пусна и Брет усети, че полита в мрака.
За щастие зрението му, вече отслабнало от обграждащата го тъмнина, напълно го напусна, преди да се удари в стената на мазето и, макар да усети как костите му се пукат и да чу как се разбива черепа му, той не видя червената експлозия, която предизвика сблъсъкът и не чу влажното цопване, с което мозъкът му се плисна по каменните блокове.
12.
Лео внезапно се изправи, вдигна провисналите си панталони и се обърна към останалите:
— Майната му на лайнарщината! Писна ми просто да чакам нещо да се случи. Влизам вътре!
Приятелите му го зяпнаха. Г-н Уоткинс лекичко се ухили. Той издиша дим и се взря в юношата, сякаш недостатъчно убеден в искреността му и в очакване да види какво ще направи момчето сега.
— Наистина — допълни Лео. — Не се шегувам. Всичкото туй е пълна простотия. Самата истина си е, дето го разправя г-н Уоткинс. Хората тук в квартала не им пука вече, а това е голяма част от проблема. А и на ченгетата не им пука. Това си е нашият квартал. Ние трябва да се оправяме с гадостите. Ако не сме ние, то кой?
— Хайде, давай! — каза Маркъс. — Моят задник си остава точно тук и ще чака синьодрешките!
Лео поклати с отвращение глава:
— Я нека те питам нещо. Как щеше да се чувстваш, ако бяхме ние вътре в къщата? Какво ще кажеш да се повозим до селото на омишите или някаква такава простотия и когато колата ни се счупи, ние да се затрием в пропадащ стар хамбар? Няма ли да искаме някой да ни помогне?
— Аха — съгласи се Джамал. — Но те ни нарекоха негра, брато. Казвам да ги пратим по дяволите. Ако щат да си гният, не ми пука. Е те тъй викам аз!
— Така си е — обади се и Крис. — А ние само се опитвахме да им помогнем!
Дуки и Маркъс закимаха.
Лео нетърпеливо махна с ръка.
— Човече, те бяха уплашени. А и само единия от тях ни викна така — онова копеле, дето мязаше на зубър. Другите просто избягаха. Като се замисля, не мога да ги обвинявам. Бая се поизнервихме, след като оня ни обиди.
— Е тогава защо да им помагаме? — попита Дуки.
— Понеже това е правилната постъпка в случая. Не ти ли е писнало от хора, които автоматично приемат, че продаваме наркотици — просто заради мястото, на което живеем или заради външния ни вид и дрехите? Не ви ли писва да не правите нищо, за да промените положението? Това е нашият шанс да постигнем промяна — истинска промяна, не онази простотия, дето само бръщолевят политиците за нея!
Дуки и останалите като че ли се позамислиха върху аргументите на Лео, но Маркъс остана непоклатим:
— Аз няма да вляза в прокълнатата къща. Няма начин. Майната ѝ и толкоз!
— А откъде знаеш, че е прокълната? — предизвика го Лео. — Да си виждал случайно демон да наднича от прозорците? Да си чувал дрънчене на вериги и такива простотии? Не? И аз не съм. Нито някой друг от познатите ни. Точно както каза г-н Уоткинс — никой всъщност не знае какво става там вътре. Знаем само, че ни се казва да стоим далеч оттам, понеже хората, които влизат вътре, не излизат повече. И обикновено това са наркомани или дилъри и бездомници, а на кой му пука, ако изчезнат, нали? Само дето този път не са от тоя сой. Сега са деца, които ще липсват на някого. И най-малкото, когато се разнесе слухът и тези бели хлапета бъдат обявени за изчезнали, и се окаже, че сме последните хора, които са ги виждали, какво според теб ще стане? Ще бъдем основните заподозрени за убийството им, ето това.
Маркъс се втренчи в напукания тротоар, мръщейки се съсредоточено. Лео беше готов да се обзаложи, че е предизвикал мисловните процеси в главата на приятеля си.