Няколко минути по-късно г-н Уоткинс излезе от къщата си. Носеше найлонова торба.
— Е? — попита Лео. — Обади ли им се пак?
Той кимна:
— Да, обадих се, естествено.
— Какво казаха?
— Ами съвсем нищо не казаха. Не можах да се свържа. Всичко, до което се добрах, беше проклето съобщение, което ме осведоми, че операторите са заети и трябва да пробвам да им се обадя по-късно.
— Това е пълна простотия — заяви Джамал.
— Да — съгласи се г-н Уоткинс — така е.
Лео се извърна настрани и погледна към къщата в края на улицата.
— Е, всички сте свободни да правите каквото си щете. Аз влизам вътре.
— Първо трябва да се снабдим с пистолети — напомни му Крис.
— Щете ли да пробваме Чийто или Тайван? Те сигурно ще могат да ни уредят. Или може би Теръл?
— Ще идем при Теръл — реши Лео.
— Момчета, нищо такова няма да правите — г-н Уоткинс слезе на тротоара. Пластмасовата торба изшумоля, когато бръкна в нея. Ухилен, той извади оттам револвер. След това връчи торбата на Лео, който надникна вътре и видя няколко фенерчета.
— Възнамерявам да вляза вътре с вас — каза Пери, — и ще вървя пръв, защото имам пистолет. Вие може да носите фенерчетата.
— Е, мамка му — ухили се Лео, — защо не казахте от самото начало?
13.
— Хайде! — изкрещя Ксавиър. — Тичайте, мамка ви!
Дъхът на Хедър заседна в гърлото, когато той цапардоса най-близкия нападател в ченето. Тварта се срути на пода, а младежът разтърси ръка, стенейки от болка. Прескочи гърчещото се чудовище и изкрещя, подканвайки момичетата да го последват. Фрасна още една гадина с колана, опитвайки се да разчисти път, след което се юрна в мрака. Хедър се затича, отчаяна в стремежа си да не изостава. Ксавиър сякаш се беше пречупил. Хладната самоувереност, която демонстрираше до момента, бе изчезнала. Държеше се като полудял. Като маниак. Пак крещеше, този път на испански.
„Страх го е — каза си Хедър. — Но това не означава, че ще ни изостави тук долу. Няма да посмее. Обича ме. Няма да ме изостави. Няма да изостави и Кери!“
Прехапа устна. Въпреки надвисналата отвсякъде неминуема опасност, не спираше да се чуди дали Ксавиър има чувства към Кери. След смъртта на Тайлър и Стеф, докато Хедър се криеше, те двамата бяха прекарали известно време сами. И когато се бяха намерили един друг отново, Кери и Ксавиър изглеждаха някак по-близки. Дали си въобразяваше или нещо се бе случило помежду им?
Ксавиър изкрещя трети път, но Хедър не разбра какво казва. Не можеше да познае дори дали е на английски или на испански. Едва го чуваше над вбесената и възбудена шумотевица, вдигана от враговете им. Странният вой бе заменен от гърлени ръмжения и сумтене. Изненадващо, но няколко от съществата дори говореха. Нещата, които казваха, бяха по-ужасни от вида им. Обещаваха на младежите цял куп мъчения, извращения и сексуални ужасии, ако ги хванат.
Хедър нямаше намерение да допуска това да се случи. Втурна се, без да поглежда през рамо дали Кери и Брет я следват. Съдейки по звука, зад гърба ѝ се провеждаше някаква схватка. Чу писъка на Брет. След това отделните му викове прераснаха в един продължителен писък, който секна внезапно. Хедър се хвърли напред, изплъзвайки се на косъм от протегнатите ръце на един от изродите.
Дълги, неравни нокти одраха кожата ѝ и се врязаха в рамото. Тя ги отърси и продължи да тича.
— Хванете ги! — изкрещя един от обитателите на мазето.
— Не ги оставяйте да се измъкнат!
— Бързи са — обади се друг, — краката ми не са дълги като техните!
— Няма да имаш никакви шибани крака, ако ги оставиш да се измъкнат, понеже ще ти ги изхрупаме вместо техните!
Над Хедър надвисна невероятно дебело туловище, дъхът на тварта свистеше задавено. Момичето се изплъзна без усилие, но при измъкването си съзря две бели, подпухнали гърди да се люлеят сред купчини потна, тресяща се плът. Чудовището беше женско — и голо. Посегна към Хедър със студените си, лепкави ръце. Кожата ѝ имаше консистенция на восък. Девойката потрепери от отвращение.
— Ксавиър? Къде си?
В отговор нещо се разкиска в мрака.
— Тук — обади се той някъде отдалеч. — Хедър?