Щом се затича към гласа на Ксавиър, веднага ѝ се нахвърли друг мутант. Твърде късно Хедър осъзна, че така се гмурва право в гмежта от нападатели. Вече беше излязла от осветената от кухненските лампи зона, но тварта се озова достатъчно близо, за да различи някои от чертите ѝ дори в тъмното. Гадината имаше лице и муцуна като на бабун, а късото ѝ, набито тяло беше почти плешиво. Очите ѝ определено бяха човешки — и пламтяха от бяс. Хедър се стрелна наляво под замаха на преследвача си и след това отскочи отново надясно. Сърцето ѝ подскачаше в гърдите. Дишаше през устата, за да избегне смрадта, лъхаща от тварите.
Стори ѝ се че чу плясъка на колана пред себе си, последван от болезнен вик. Затича се в тази посока, твърдо решена да не се отделя от Ксавиър. Подът беше неравен и се спускаше надолу. Дори в тъмното Хедър усещаше как наклонът рязко се увеличава. Простена, когато в голите ѝ стъпала се врязаха остри, назъбени камъни, но изтика болката назад, не смееше да забави ход.
Звуците полека заглъхнаха, а после секнаха, но момичето продължи да тича. Нямаше представа дали още я преследват. Тази част от подземието — ако изобщо все още се намираше в мазето — беше тъмна като в рог и тя не искаше да рискува да спре, за да вади телефона си. Не чуваше стъпки зад гърба си, но това не означаваше, че тварите не се крият в очакване да я нападат. Без да спира, Хедър инстинктивно погледна през рамо, забравила, че вероятно няма да успее да види нищо. Точно тогава стъпи на нещо мокро, подхлъзна се и се блъсна в стената. Протегна ръка в търсене на опора и в дланите ѝ се врязаха остри камъни. Хедър конвулсивно се дръпна, залитна, падна по дупе и зина, но успя да не изпищи.
Остана приклекнала на това място, гушнала длани в скута си. Усещаше как кръвта се стича дланите ѝ, но не можеше да прецени колко лошо е порязана. Почуди се дали и краката ѝ не са накълцани. Боляха я, но нямаше представа дали от по-раншните рани или от чисто нови. Не знаеше и колко лошо е пострадала. Не знаеше къде са приятелят ѝ и останалите от групата. Не знаеше и къде са преследвачите им. Знаеше само, че внезапно е останала сама в мрака.
— Ксавиър? — прошепна с разтреперан глас. — Кери?
Нито един от двамата не ѝ отговори. Хедър се изправи и се вслуша, но единственият звук, който чуваше, беше собственото ѝ дишане. Ако Ксавиър или Кери бяха наблизо, то тогава не искаха — или не можеха — да ѝ отговорят. Озърна се в мрака, без дори да е сигурна къде е и от коя посока е дошла. Беше изгубила ориентация покрай падането си. Далеч в далечината забеляза светла точица и след малко прецени, че това трябва да са кухненските лампи, грейнали надолу към мазето. Но беше твърде далеч — сякаш подземието бе по-голямо и от къщата над него. Може и така да беше. Или пък тя бе изтичала в долепена до него пещера или нещо подобно. Не можеше да каже. Ръцете ѝ започнаха да горят. Решила да рискува, Хаедър порови за телефона си, възнамерявайки да разгледа раните си. Потупа джобовете си, усети успокоителната твърдост на мобилния, но след това в крайна сметка реши да не го ползва. Ами ако някой от убийците я чуеше или видеше? Мракът и тишината бяха за предпочитане.
— Кери?
Тишина.
Нацупена, Хедър се опита да измисли как да действа по-нататък. Не можеше да остане на това място, без значение колко силно бе желанието ѝ да се свие на топка и просто са се скрие. Тук, в мрака, можеше да се уповава само на ръцете си и слуха си. И двете ѝ се струваха безполезни в момента. Не можеше да рискува да използва телефона, така че какво точно ѝ оставаше? Заопипва пода, простенвайки от болка при всеки допир на раните си до грубата повърхност. В крайна сметка намери стената и се притисна към нея. Студената, лепкава повърхност идваше като божи дар върху кожата ѝ. Почина си, овладявайки дишането си и претегляйки отново възможностите си. Ксавиър и Кери трябваше да са някъде пред нея. Трябваше, понеже алтернативата бе твърде ужасяваща за обмисляне. Ами ако Ксавиър я бе изоставил тук? Ами ако Кери бе останала с Брет, когато там в мрака му се бе случило нещо — ужасяващо, ако съдим по звука?
Какво, по дяволите, щеше да прави, ако всички други бяха мъртви?
Някъде от дясната си страна Хедър чу леко шушнещо стържене.
— Ксавиър? — пробва се отново. — Ти ли си?
Този път получи отговор.
— Тука, писи-писи-писи…
Гласът не принадлежеше на Ксавиър. Всъщност звучеше така, сякаш едва-едва принадлежи на нещо хуманоидно. Говорът беше груб и накъсан, думите — завалени, а в тона се долавяше несъмнена нотка на маниакална лудост. Хедър прикри устата си с ръце и се опита да не издава нито звук. Въпреки положените усилия, между устните и пръстите ѝ се изплъзна жалостиво скимтене.