— Всичко е наред, писе — отвърна нещото в мрака. — Хайде де. Ако се покажеш сега, ще ти извинтя главата и ще те убия наистина бързо, тъй че няма да усетиш как ще те лапаме!
Гласът звучеше така, сякаш идва отвсякъде около нея. Хедър се присви ниско на пода, пренебрегвайки болката в ръцете си, и се съсредоточи върху това да диша бавно и дълбоко и да стои неподвижна. Още няколко вдишвания и умът ѝ отново се проясни — все още беше ужасена, но не и парализирана от страх.
Чу тътрещи се стъпки, сякаш ловецът влачеше единия си крак. Идваше от лявата ѝ страна. След това чу шляпването на колана. Прозвуча много шумно в мрака. Духът ѝ се повиши. Ксавиър беше тук. Тя си знаеше, че няма да я изостави!
— Ксавиър? — викът ѝ отекна в помещението.
— Не. Аз съм Скуг. Ксавиър оня с колана ли беше? Понеже ся вече е мой. Ти също. Ти ще си ми новия костюм!
Хедър с писък скочи на крака и побягна. Зад нея бликна смях и я загриза по петите. Коланът изсвистя отново през въздуха и удари в стената. Разтреперана, девойката продължи да тича. В тъмното така и не забеляза, че тунелът се разделя и се разклонява в няколко посоки.
Кери тичаше, втурнала се презглава в мрака, без да обръща внимание на деформираните силуети, които се опитваха да я сграбчат от всички страни. Хедър изчезна пред нея, погълната от тъмнината. Брет пищеше зад гърба ѝ, но когато Кери се обърна да погледне какво се случва, някакво високо и жилесто чудовище се понесе към нея, клатушкайки се насам-натам. Не беше Нойджъл — този нападател бе твърде хилав, за да е убиецът-гигант. Когато се приближи, момичето забеляза и ръждивия трион в ръката му. Обърна се и побягна, забравила напълно за Брет. Изплъзна се между двамина нападатели и се натресе право върху трети. И Кери, и тварта се търкулнаха на пода. Тя скочи отново, ритна падналия мутант в онова, което смяташе за лице и продължи нататък. Успяла беше да си задържи сопата през цялото време, но беше забравила и за нея. Замахна, когато ѝ се нахвърли нова гадина. Сопата извибрира при удара, в резултат на който гвоздеят в края ѝ потъна дълбоко в мозъка на тварта. Кери се опита да освободи оръжието си, но то явно се беше заклещило в черепа на трупа, така че пусна сопата и продължи да тича.
Нещо изквичка от лявата ѝ страна и тънки, детински пръсти задраха по бедрото ѝ, опитвайки се да се уловят за джинсите. Кери замахна с ръка, удари плът и чу тварта да изпъшква. Пръстите се откопчиха и момичето продължи нататък. Стрелна се надясно, след това наляво, щураше се безцелно из широкото открито пространство с цел само да избегне залавянето. Множество стъпки трополяха зад гърба ѝ, съпроводени от хор от пъшкания, стенания, вой и смях. Нещо изсвистя през въздуха и я удари силно в гърба. Кери изплака, но не забави ход. Чу предмета — вероятно камък — да пада на пода. Още два се стрелнаха през мрака, достатъчно близо да усети полъха от преминаването им.
Кери отново се метна встрани, сменяйки посоката. Запрепъва се и зяпна задъхано, но ръцете ѝ не успяваха да докоснат нищо и никого, бе изгубила посоката и увереността си в тъмното. Чу болезнен вик, но не можеше да познае от която посока идва и кой го е издал. Брет? Хедър? Ксавиър? Или някоя от тварите? Продължи да тича, протегнала ръце пред себе си, като се оттласкваше от стените, когато се бе отклонила твърде силно надясно и после в обратната посока, когато се престараваше с компенсацията. Кракът ѝ цопна в езерце от нещо студено и мокро. Чу плисък и след това маратонката ѝ се напълни. Чорапите джвакаха на пръстите ѝ при всяка крачка.
Дъхът ѝ бе заседнал в гърлото и в гърдите и Кери усети как ѝ потичат сълзи. Не че имаше някакво значение в черната яма, където тя тичаше на сляпо. Просто ѝ идваше твърде много. Всичкото. Как бе възможно вечерта им да тръгне толкова наопаки? Как се бе случило всичко това? Тази сутрин си мислеше за колежа и връзката си с Тайлър. Сега Тайлър бе мъртъв, а колежът…
… колежът вероятно бе нещо, което тя нямаше да доживее да види.
Задъхана, Кери забави ход, но не спря. Образите на Тайлър и Стеф я връхлетяха отново и този път не успя да ги прогони. Можеше да се скрие от преследвачите си в тъмното, но когато ставаше дума за собствените ѝ мисли, нямаше къде да иде, нито как да им избяга. Отблъсна мислите за Тайлър и Стефани, като се постара вместо тях да си представи семейството си. Беше на четири годинки и лицето на баща ѝ, който събираше парчетата от изтърваната от нея чаша с гримаса, напомняща, че няма подходящ момент за глупаво поведение. Беше плеснал Кери по ръката, но това беше нищо в сравнение с неодобрителното му изражение. Беше чудесен човек, мил и чувствителен, и я обичаше, но никога не прощаваше глупостта и безотговорността. Кери се зачуди как би реагирал баща ѝ, ако знаеше в каква ситуация се намира дъщеря му в момента. Дали щеше да ѝ каже, че е загазила по своя вина — че е трябвало да го послуша, когато ѝ е повтарял отново и отново, че Тайлър не го бива и само ще ѝ докара неприятности? Разбира се, татко вероятно си бе представял, че тя ще вземе да забременее или ще загине в автомобилна катастрофа, или пък ще попадне в затвора. Кери беше почти сигурна, че на нейния винаги практичен, нетърпящ глупости баща не би му хрумнало дори, че връзката ѝ с гаменчето от Източен Питърсбърг ще докара дъщеря му до капана на зловеща кланица в средата на града, преследвана като заек от глутница мутирали изроди.