Предпазлива, но бърза, Кери се наведе по-навътре. Дървеният капак я захлупи, задирайки лопатките и гърба ѝ. Беше достатъчно тежък да я притисне.
Тя се пребори с него, все тъй стараейки се да запази тишина и успя да надигне вратата нагоре, колкото да се хързулне цялата под нея. Краката ѝ докоснаха нещо твърдо. Застанала на него, Кери приведе глава и спусна вратата на място. След това се зае да проучва новото пространство. Лявата ѝ ръка се плъзна по нещо, което на допир беше каменна стена. Беше суха и студена. Момичето вдигна крак и го провеси в мрака. Въздъхна с облекчение, когато напипа ново стъпало. Бавно тръгна надолу, чудейки се какво ще намери на дъното.
Ксавиър си беше изгубил колана. Спомни си поне това, докато се връщаше в съзнание. Порови в тъмното, опипвайки за самоделното си оръжие, а след това всичко се върна в мислите му. Коланът му бе изтръгнат от ръцете от неясен противник по време на бягството му. След това какво? Лежеше на земята, беззащитен и разкъсван от болка и се опитваше да се сети какво друго му се беше случило. Лицето го болеше, едната му ноздра бе пълна с гнусна каша от кръв и кал, която изпълваше и устата му. Изкашля се, надигна се до седнало положение и изтърси гадорията от лицето и косата си.
Какво, по дяволите, се беше случило?
Помнеше, че тичаше. Крещеше на другите да го последват, опитваше се да им разчисти път, като изблъскваше тварите. И бе успял. Бе преминал през копелетата като трион, наслаждаваше се на всяко тяхно пъшкане и писъците на изненада и болка. Които и да бяха тези хора (понеже — въпреки деформациите им — Нойджъл и приятелите му очевидно бяха хуманоиди), те не бяха свикнали плячката да им се съпротивлява. Той се справяше чудесно, преди да изгуби колана. След това му се бяха скупчили, страхът проби през смелостта му и Ксавиър избяга.
Не си спомняше нищо по-нататък, без значение колко се опитваше, така че реши да използва друга стратегия. Колебливо опипа тялото си, трепвайки когато пръстите му докосваха дузини дребни порязвания и синини. Прецени, че не е пострадал особено зле. Вслуша се с надежда да чуе Хедър или Кери, или Брет, но мракът пазеше тишина. Все едно го притискаше, сякаш се опитваше да проникне в тялото му. Ксавиър умствено го избута назад. Доволен, че ще оцелее, поне за момента, той опипа около себе си, потупвайки почвата. След това се пресегна в черната яма. Пръстите му напипаха каменна стена.
Тогава си спомни. Стената. Беше се натресъл на нея в тъмното. Не знаеше какво представлява — и не остана в съзнание достатъчно дълго, за да разбере. Осъзна само, че се е врязал с главата напред в нещо твърдо. След това се бе събудил отново. Сега прие, че е налетял на стената с достатъчно скорост да се пребие.
Два пъти тази нощ бе извадил голям късмет — веднъж със стъклената яма и сега с това… каквото и да беше то. Предположи, че е някаква пещера. Естествена или изкопана. Или отчасти и двете.
Плъзна се към стената и облегна гръб на нея. Тишината се сгъстяваше. Нямаше следа от приятелката му или останалите. Нямаше следа и от преследвачите им. Беше останал самичък тук долу. Осъзнаването на този факт го изпълни със срам и притеснение. Чувстваше се отговорен за цялата група. Не, не по негова вина бяха попаднали в тази каша, но поне доколкото го касаеше, те бяха под негова защита. А нямаше и да влязат в тази къща на първо място, ако не беше го предложил след идиотското избухване на Брет.
— Ама че съм глупак! — промърмори под нос и изплю между устните си лига слюнка и кал. — Трябваше да се изправим пред онези типчета и просто да се извиня за малоумието на приятеля си. Или да викна направо полицията!
Ксавиър потърси телефона на Брет. Беше у него, когато ги нападнаха, но сега го нямаше. Опита се да си спомни дали го беше прибрал в джоба си, когато побягна. Не беше сигурен. Така или иначе, джобът му бе празен. Разочарова се. Телефонът сигурно бе изпаднал от ръката му по време на препускането през мазето или при сблъсъка със стената. Опипа наоколо, но не го намери. Ръцете му останаха празни. Ксавиър бе залят от пристъп на объркване, страх и отчаяние. Хедър, Брет и Кери сигурно бяха мъртви, а той се бе изгубил в подземието, в пълен мрак, без оръжие, с което да се защити.
— Е, мамка му на шума!