Ксавиър се вслуша в ехото на думите си. Съдейки по него, намираше се в широко открито пространство. Стисна зъби, бавно се изправи на крака, като не бързаше и се стараеше да пази равновесие. Краката му малко се подгъваха и му се виеше свят, но нямаше нито време, нито намерение да си позволи слабост. Бе изпадал в неприятни ситуации и преди — ситуации, за които никой не знаеше. Дори и Хедър. Беше му се случвало като по-малък, преди семейството му да се премести в Източен Питърсбърг. Древна история. Беше оцелял след всичко онова и възнамеряваше да оцелее и сега. Насили се да тръгне напред, влачейки ръка по стената така, че да има опорна точка в тъмното. Каза си, че и бездруго не му трябва мобилния. Щеше да е глупаво да го използва в този лабиринт. Последното, от което се нуждаеше, беше да издаде местоположението си пред тези канибалистични изроди.
Наум се закле да купи на Брет нов телефон веднага щом се измъкнат оттук, а след това се зачуди дали изобщо ще види приятеля си отново за толкова време, че да изпълни обещанието си.
Вода прокапа на главата му. Ксавиър погледна нагоре и се почувства като идиот. Не можеше да види нищо. Проправяше си път през подземно помещение, твърдо решен да намери момичетата и Брет, ако успее, но също така и да намери път за бягство. Трябваше да е някъде тук долу. Брет беше чул убийците да си го казват. Ксавиър спря внезапно, вкочанен от сполетялата го ужасяваща мисъл. Ами ако Нойджъл и онзи тип с женската кожа просто се бяха ебавали с Брет? Ами ако бяха знаели, че той е скрит в кухнята и вместо да го убият на място, бяха решили да си поиграят с него и да го накарат да повярва, че мазето е единственият изход от онази къща?
Ако беше така, нямаше какво да направи по въпроса в момента. Ксавиър сериозно се съмняваше, че биха могли да намерят отново пътя към стълбите на мазето, дори ако се случеше да открие Хедър и останалите. Тръгна отново. Усещаше гърба си схванат и врата си — скован от напрежение. Не обръщаше внимание на болките и пронизванията, като правеше всичко възможно да се вслушва за някакви звуци, но като изключим прокапването на вода тук-там, наоколо цареше мъртвешка тишина.
Пол се събуди в преход и пленник. Подскачаше нагоре-надолу на дълъг метален прът. Стомана, ако съдим по текстурата и тежестта. Вероятно щеше да му донесе хубава сумичка в кантората за скрап. В китките и глезените му се впиваха груби въжета, които дразнеха кожата му. Той подскачаше и се клатушкаше на пръта, а похитителите му го носеха, крачейки през някакъв подземен тунел. Пол се взираше към земята, така че вдигна малко глава и се загледа в стените. Сториха му се естествени, а не направени от човек. Дали беше в пещера? Никога не беше чувал под Филаделфия да има пещери, но идеята не го изненада много. Пенсилвания беше нашарена с варовикови кухини и шахти, а също и с изоставени железни и въглищни мини.
С пълното си връщане в съзнание започна да се чуди как е в състояние да вижда, ако наистина е в подземна пещера. След това усети лек полъх по опакото на врата си. Въпреки ужаса и объркването му, внезапният ветрец за момент го успокои. Когато Пол отвори очи отново, вече се беше взел в ръце. За секунда му се прииска да не е, понеже с овладяването на нервите се върнаха и спомените какво бе преживял — спускането му в канализацията, падането през дупката, цопването в онзи ужасен басейн с втечнени тела и канална вода и накрая — тварите, които го бяха причаквали в мрака. Повдигна глава и се втренчи в похитителите си. Устата му пресъхна. Пое си дъх да изпищи, но преди да успее, особено жестоко тръсване отново му изкара въздуха.
Те бяха навсякъде около него. Преброи поне осем — две в двата края на пръта, на който висеше (сега вече видя, че е нещо като канализационна тръба и е желязно, а не стоманено), мускулите им изпъкваха, и носачите сумтяха от усилието да държат пръта. В допълнение към тези четиримата имаше още няколко твари, които се мотаеха пред тях, а също и зад процесията. Пол се опита да прецени какво точно представляват. Бяха несъмнено хуманоидни, но се съмняваше дали в действителност са хора. Различаваха се по размер и форма, и всяко бе прокълнато с уникални по рода си вродени малформации. Някои от мутациите бяха почти незабележими, а други — напълно ужасяващи. Един от похитителите му ходеше разголен и беше покрит с дебел пласт къдрава черна коса, от която надничаха четири зърна с размер на четвърта̀к. Друг явно имаше двоен комплект стави на краката, ръцете и пръстите си. Пол се взираше в деформираното парче плът, подскачащо на лявото рамо на тварта и накрая осъзна, че плътта отвръща на погледа му с едно малко, воднисто око — втора глава, като неразвит напълно сиамски близнак. Онова, което приличаше на неравен розов белег всъщност представляваше устата му. Трета твар — женска — изглеждаше относително нормална, но явно беше бременна или с четиризнаци, или с един огромен фетус. Той разтягаше корема ѝ напред, а голата плът блестеше като болезнен, подпухнал калейдоскоп от пурпурни и черни циреи. Масивните гърди на женската пляскаха в ребрата ѝ при всяка крачка. Бистра течност капеше от наръфаните ѝ зърна. Пол се зачуди дали е раждала преди и ако бе така, то дали именно отрочето ѝ бе наяло така зърната. Рошавата ѝ ивица срамни косми беше мръсна и сплъстена. Жената се лигавеше, докато се поклащаше — тънка ивица слюнка се стичаше от устата ѝ и висеше точно над средата на отвратителните ѝ гърди. Чертите на лицето ѝ напомняха на човек със синдром на Даун, но изражението ѝ беше жестоко и злобно.