Въпреки разликите във височина, тегло и физически характеристики, те всички споделяха и няколко еднакви черти. Пигментацията на кожата им беше в средата между сиво и алабастър. Не бяха нито представители на бялата, нито на латиноамериканската или някоя друга раса, за която Пол се сещаше — нито пък демонстрираха черти на смесен расов произход. Тези твари бяха нещо друго, но той нямаше представа какво точно.
— Е-ехо — заекна, събрал достатъчно слюнка да заговори. — К-какво става?
Едно джудже-албинос с розови, влажни очи и шест пръста на всяка ципеста ръка се стрелна напред и му изсъска. Дъхът му смърдеше по-ужасно и от канализацията. Зъбите му бяха черни и натрошени. Пол изпищя и тварта го удари в лицето. Челюстта го заболя и той захапа вътрешността на бузата си. Страхът му отстъпи пред внезапен гняв и унижение.
— Хей, малко лайно такова! Какво си мислиш, че…
Джуджето изръмжа и отново го цапардоса. След това награби шепа от косата му и здравата дръпна. Пол изпищя, когато косата му се отскубна с все корените. Джуджето се отдалечи, стиснало трофея си. Процесията дори не забави ход.
Пленникът започна да хлипа. Беше засрамен от реакцията си, но не можеше да се овладее. От носа му забълбука сопол и се стече по устната му.
— Пуснете ме — примоли се с надежда, че похитителите му могат да го разберат. — Слушайте, имам жена и деца! Моля ви, пуснете ме! Моля ви? Какво става? Кажете ми!
— Тук е нашият дом — отвърна двуглавата твар. Гласът му бе басов и сериозен.
За секунда Пол остана толкова стреснат, че загуби дар слово.
— М-моля?
— Това е нашият дом. На всички ни.
— Н-не знаех. Съжалявам. Не знаех, че влизам в чужда собственост. Мислех си, че къщата е изоставена, нали така? — Пол чу скимтящата, умолителна нотка в гласа си, но не му пукаше. — Изгубих се. Търсех правилната посока. Не знаех, че тук живеят х-х-хора.
Повървяха в мълчание, без да му отговорят; тварите дори не си даваха труда да го погледнат. Пол чу далечен многогласен вой някъде пред тях. Не му звучеше като издавани от човешки гърла звуци.
— Не знаех — опита отново. — Наистина съжалявам. Ако просто ме пуснете, мога…
— Донесе инструменти — каза Двуглавият с разговорен тон.
— Какво? — Пол се намръщи, не беше сигурен дали е разбрал правилно изрода. Нямаше представа дори за какво става дума.
— Инструменти — създанието свали едната си ръка от пръта и щракна с пръсти. Друг мутант притича напред. Този имаше дълъг, ожулен пипалоподобен израстък там, където би трябвало да се намира лявата му ръка. Дясната беше нормална и в нея той стискаше колана с инструментите на Пол.
— Лъжеш — въздъхна Двуглавият. — Каза, че си се изгубил, но дойде с инструменти. Дошъл си да оправяш канализационните тръби.
— Не — възрази Пол. — Аз не работя в общината. Аз съм от Юниънтаун, за Бога! Тук съм просто за да…
— Няма никакво значение. И в двата случая ще трябва да те убием.
Това твърдение предизвика свеж изблик на молби и викове от страна на Пол, но похитителите му отказаха да отговорят на тях. Крачеха напред почти методично. Някои от тях носеха грубовати лампи. Някои имаха фенерчета. Повечето бяха голи или покрити с нещо като изсъхнала червена глина. Неколцина носеха разкъсани, мръсни парцали вместо дрехи. Едно — дете или поредното джудже, Пол нямаше как да определи — изглеждаше особено странно. Беше голо от кръста надолу, носеше само била бяла някога тениска с надпис „ВЪДИХ БУБИ ВЪВ ФИЛИСПОРТ, МЕЙН“. Друго беше голо, но носеше обърната наопаки бейзболна шапка с лого на „Глоуб Пекидж Сървис“. Пол се зачуди дали странните дрешки са принадлежали на други жертви и ако е така, каква ли е била съдбата на предишните им собственици.
Мислите му се насочиха към Лиса, Ивет и Себастиян. Тихичко заплака, чудейки се дали ще ги види отново и питайки се дали ще им липсва, дали изобщо някой ще открие какво се е случило с него и дали те ще продължат нататък през живота в негово отсъствие. Не се беше примирил със съдбата си — поне още не, — но положението не изглеждаше особено розово. Въжетата, омотани на китките и глезените му, бяха здрави и стегнати. Нямаше как да ги разкъса. А и някои от похитителите му изглеждаха физически впечатляващи. Може би преди двадесетина години бе бил в състояние да им нарита задниците, но средната възраст го бе отпуснала. Закле се пред Бога, в когото не беше дори сигурен дали вярва, че ако се измъкне оттук, ще се поправи. Ще си намери отново истинска работа, нещо законно, и ще се грижи за семейството си. Да, вярно е, че оправдаваше кражбите на отпадъчен метал като начин да прехранва близките си, но виж само докъде го беше докарало това!