Пол хлипаше. Широките му гърди се свиваха с всяко треперливо, трудно поемане на дъх. Температурата в тунела леко се повиши. Ветрецът остана непроменен. Смрадта на похитителите му беше неприятна, но във въздуха витаеха и други аромати. Мухъл. Землиста миризма — може би глина или пръст или някакви минерали? Също и нещо друго — напомняше на животинска мазнина, цвърчаща в тиган. Едва когато един от фенерите изцвърча и изсъска, Пол осъзна каква точно е миризмата. Изродите използваха мас за гориво. Сполетя го неприятното усещане, че знае точно от какво животно или органична материя произлиза тя. Във вече разраненото му гърло кипна киселина. Той отвори уста да изпищи отново, но замлъкна, понеже групата внезапно спря.
Бяха се озовали в просторно подземно помещение — истинска варовикова пещера, точно като онези, в които бе влизал преди време като дете. Беше ярко осветена. Огньове блещукаха от най-разнообразни петдесет и петгалонови варели, пръснати из залата. Каменистият ландшафт бе осеян със сталагмити и сталактити. Пол откри, че се опитва да си спомни кои растяха от пода и кои — от тавана и се разсмя налудничаво. Какво значение имаше, да му се не види? Геологията не му беше основна грижа в момента. Въпреки това спомени от гимназията се юрнаха в съзнанието му. По онова време беше запаметил разликата, като наричаше сталактитите сталак-цици, понеже циците висят. Оттук и изводът, че сталактитите висят от тавана.
Смехът му се превърна в задавено изхлипване.
В пещерата имаше още твари. Някои от тях се изтягаха по камънаците, почиваха и се взираха в него с огромен интерес и любопитство. Други се занимаваха с разнообразни дейности. Двуглавият и останалите му похитители го пренесоха до центъра на голямата зала. Пол забеляза монтирани там редица стоманени варели. Върху тях беше поставено нещо като самоделен плот, изработено от листове желязо, дървени греди и тръби. Над два от варелите висяха окачени странни парчета — сурови, червени и блестящи. Отне му секунда-две да осъзнае какво вижда. Трупове. Два касапски обработени човешки трупа. Всеки беше окачен с главата надолу над варел, след това одран и изкормен. Пол се сети за кипящата по време на ловния сезон работа в центъра за разфасоване на елени. Телата бяха обезглавени и не можеше да се познае какъв пол са били. Зееха разцепени от врата до слабините и разтворени широко, изпразнени от вътрешните си органи. Това някога са били хора. Сега представляваха просто изпразнени трупове.
— О, Боже! О, мили Боже…
Похитителите вдигнаха Пол по-високо във въздуха и нагласиха пръта му в жлеб на плота. Той увисна над един празен варел, тилът му се намираше само на инчове от ръба.
— Хей! — изкрещя. — Не го правете! Моля ви, не го правете! Можем да поговорим, нали? Не ви трябвам! Вече имате двамина! Мога да ви платя. Мога да ви дам всичко, което си поискате, мамка ви, ясно? Просто не го правете!
Молбите му преминаха в нечленоразделно бръщолевене, когато Двуглавия и другите спокойно се отдалечиха. Приближи се друг мутант. Пол примигна, взирайки се в съществото от преобърнатата си с главата надолу позиция. То отвърна на погледа му, примигвайки с единственото си самотно око, разположено в центъра на лицето му и придаващо му вид на митологичния Циклоп. Главата му беше гладка и плешива, а ушите му стърчаха под странни ъгли. Напомняха на Пол на карфиол. Съществото му се усмихна с широката си паст, разкривайки остри, но изгнили зъби. В ръката си държеше дълъг, широк месарски нож. Сребърното острие блестеше на светлината на огньовете.
— Пусни ме! Хей, чуй ме, човече! Разбираш ли ме?
Циклопът кимна бавно, все още ухилен.
— Разбирам те. Някои от по-младите — не. Те така и не са научили горния език. Но ние, по-старите, го знаем все още. Неколцина от нас могат дори да четат.