— Мамка му, не — отвърна Маркъс. — Не гледам телевизия.
— Татковците ви не са ли ги гледали с вас, докато сте били малки?
— Аз си нямам татко — обади се Лео. — Не го и познавам. Крис кимна.
— Старецът ми излежава двайсет в Кресон.
— Единственото нещо, дето гледа дъртия — заяви Джамал, — е кеч.
— Аз гледам аниме — съобщи Дуки на Пери. — Вие интересувате ли се от такива неща, г-н Уоткинс?
— Не — призна си Пери. — Дори не знам коя е тя.
— А?
— Тази Ани Мей, дето току-що ми каза, че гледаш.
Беше ред на Дуки да се шашне:
— Какво?
— Карай — Пери въздъхна и улови погледа на Лео, като се увери, че разполага с вниманието на младежа. — Виж, просто забравете тази работа с филмите. Въпросът е, че не можем просто да нахлуем вътре. Не знаем какво се случва там. Ако наистина вътре живее някой, забъркан в гадости, тогава може да вземе да убие хлапетата, ако нахлуем с пълна пара. Да му се не види, може и да убият нас. Трябва да подходим умно. Внимателно.
— Добре — каза Лео — тогава какво предлагате вие?
Пери поспря, сви длан над цигарата си и я запали. След това прибра запалката обратно в джоба си и се ухили.
— Не знам още. Точно затова се питах дали имаш план. Нека просто поразгледаме като начало. Няма смисъл да се притесняваме за нищо, докато не разберем срещу какво в крайна сметка се изправяме.
Стигнаха до края на карето и пресякоха в покритата с боклук пустош, която отделяше старата къща от останалите по улицата. Пери и Лео вървяха редом един до друг, най-отпред. Останалите момчета се помотваха зад тях и се озъртаха нервно. Буците цимент и изкривените винкели приемаха зловещи форми в мрака — приклекнали в прикритията си нападатели, готови да им се нахвърлят с нож или с пистолет в ръка. Прераслите плевели на празния парцел се превръщаха в идеалното скривалище, така че ги приближиха колебливо. Високата, ръждива телена ограда дрънчеше и се люлееше под поривите на вятъра — звучеше като подрънкващите вериги на призрак. Къщата стенеше, като че ли обезпокоена от приближаването им — или може би облизвайки се в пред очакване.
Спряха в основата на стълбите към верандата. Пери си дръпна силно от цигарата си. Връхчето ѝ припламна в оранжево, осигурявайки им единствения източник на светлина в момента. Потръпвайки, той се обърна към Лео и му каза да включи едно от фенерчетата. Младежът го послуша, но Пери забеляза, че ръцете му треперят. Беше уплашен. Огледа лицата и на останалите момчета. Те всички бяха уплашени.
„Е — каза си той, — поне аз не съм единственият!“
— Дръж го наведено към земята — прошепна на Лео. — Ако вътре има лоши хора, не искаме да забележат лъча през прозорците.
Лео кимна, но не отговори.
Преглъщайки с усилие, Пери пусна угарката на цигарата си на земята и я настъпи, смачквайки я в прахоляка с ток. След това се изкачи по стъпалата на верандата и приближи до предната врата. Старите дъски скърцаха и пукаха, огъвайки се под тежестта му. Той спря на няколко крачки от вратата и се обърна. Момчетата си стояха на място и го гледаха.
— Няма ли да дойдете?
— Ти тръгвай — прошепна Джамал, — ние ти пазим гърба.
— От там долу ли?
Юношите затътриха крака и се завзираха в земята, с изключение на Лео, който направи една несигурна крачка. Стъпи на долното стъпало, вдигна си панталоните с една ръка и се облегна на перилото, което се залюля под пръстите му.
Клатейки глава, Пери се обърна и измина на пръсти остатъка от пътя през верандата, мръщейки се всеки път, когато изскърцаше някоя дъска. Спря пред вратата и си пое дълбоко дъх. Отдясно, на някогашното място на звънеца, сега имаше празна дупка и изронени, полузапълнени отвори от винтове показваха къде се е намирало по някое време чукалото — вероятно откраднато. В средата на вратата зееше малка шпионка, но когато се наведе и се опита да надникне през нея, Пери видя само мрак. Внезапно го завладя неочакваното усещане, че от другата страна на вратата има някой, който отвръща на погледа му. Ръцете му настръхнаха, а косата на врата му щръкна.
— Е — прошепна Дуки — какво чакате, г-н Уоткинс?
Стиснал зъби, Пери вдигна юмрук и почука. Дървото отекна под кокалчетата му, но не последва нищо. Вратата си остана затворена, а отвътре не се чу нито звук. Той почука отново, по-силно този път, но със същия резултат. Почука за трети път, по-настоятелно, а след това отстъпи и зачака. След малко погледна през рамо:
— Момчета, я изтичайте отстрани и проверете прозорците. Не позволявайте да ви забележат. Но надникнете вътре и вижте дали светят лампи или има някой.
Те се поколебаха, очевидно ги беше страх да се разделят. Споглеждаха се и после се обърнаха към него с неуверени изражения.