— Хайде — подкани ги той.
— Чухте го — каза Лео, — давайте.
Джамал и Крис тръгнаха от дясната страна на къщата, а Маркъс и Дуки поеха лявата. Пери и Лео ги проследиха как изчезват зад ъглите. От тяхна гледна точка изглеждаше, все едно мракът просто е погълнал четирите момчета цели. Пери все още не можеше да се отърси от усещането, че ги наблюдават. Реши да не го споменава на Лео. Момчетата вече бяха изплашени. Нямаше смисъл да ги притеснява още повече.
— Какво смятате, че ще намерим вътре, г-н Уоткинс?
Пери погледа Лео за малко, преди да отговори. В очите на хлапето гореше ярко, любопитно съзнание. Досега старецът не го беше забелязвал. Внезапно се почувства виновен. Ушите му пламнаха от срам. През годините честичко си бе мислил най-лошото за Лео и приятелите му — и защо? Вярно, те понякога се забъркваха в разни щуротии, но кое момче не стига до такъв момент поне веднъж в живота си? Честно казано, осъзна Пери, през всичките тези години в действителност не бе имал сериозна причина за подозрителност и мнителност спрямо децата. Те имаха добри намерения, особено Лео. В тях беше бъдещето и може би то не беше толкова мрачно, колкото си го бе представял Уоткинс. Може би щяха да променят с нещо света — естествено, ако успееха да се измъкнат живи от квартала.
— Не знам, Лео. Нямам представа какво ще открием вътре. Но искам да ми обещаеш нещо.
— Какво например?
— Искам да ми обещаеш, че ще стоиш зад мен и че ако се случи нещо, ще избягате и ще ме оставите да се оправям.
— Глупости. Да не съм някой боклук. Мога да се грижа за себе си, г-н Уоткинс.
— Знам, че можеш. И точно за това за мен е важно да правиш точно каквото ти казвам. Така че — обещай ми, моля те.
Лео сви рамене:
— Добре де, все тая.
Пери се усмихна, вгледан в младежа с внезапен, невероятен прилив на възхищение. Усещането, че ги наблюдават, бе отминало. Лео пристъпи от крак на крак, очевидно изпитваше неудобство от щателния оглед.
— Ъъъ, без да се сърдите, г-н Уоткинс, става ли? Но май повече ми харесвахте като бяхте намусен и сърдит. Не си падам много по щуротиите на Опра за гушки и целувки, знаете ли?
Пери изсумтя, опитвайки се да потисне смеха си. Лео се изкиска заедно с него. Все още се усмихваха, когато се върнаха Крис, Джамал, Маркъс и Дъки. И четиримата бяха мрачни.
— Какво видяхте? — попита Лео.
— Нищо — отвърна Крис. — Цялото проклето място е здраво обезопасено. Прозорците са заковани с дъски или задънени с тухлена стена. Няма задна врата или поне ние не намерихме такава. Който и да е там вътре, хич не гори от желание да му идват гости.
— Но все пак влизат хора — напомни им Пери. — Ако не могат да влязат, нямаше да сме тук сега и ние. Така че защо според вас някой ще си обезопасява цяла къща, но няма да прегради и входната врата?
— Дилъри — отвърна Маркъс. — Няма кой друг да е. А ние стоим на верандата на проклетата им фабрика. Трябва да си обираме крушите, преди някой да ни види!
— Не може да са дилъри — възрази Пери. — По принцип бих се съгласил с теб. В този град не страдаме от липса на хероинови цехове и лаборатории за метамфетамини. Но ако това е производствено предприятие, щяхме да виждаме как през цялото време идват и си заминават разни хора. А е факт, че не е така. По принцип къщата е спокойна. Не се забелязва раздвижване дори когато някой изчезне. Не се чуват изстрели или писъци.
Той се обърна отново към вратата и я проучи внимателно. След това махна на момчетата да го последват. Те отново стъпиха на верандата.
— Дръжте се зад мен — каза им Пери. — Сериозно говоря. Не искам да се правите на голямото добрутро, когато влезем вътре!
Юношите кимнаха мълчаливо.
Пери се пресегна и стисна дръжката на вратата. Беше студена и навлажни дланта му при все сухия въздух. Натисна я.
— Мамка му.
— Какво има? — прошепна Дуки.
— Проклетото чудо е заключено.
Лео въздъхна.
— И какво ще правим сега?
Намръщен, Пери изтърси поредната цигара от пакета си.
— Г-н Уоткинс, какво ще правим сега?
— Чакай — отвърна Пери, ровейки за запалката си. — Мисля.
— Най-добре мислете по-бързо!
15.
Хедър почти се бе примирила, че няма да види повече светлина, когато забеляза сияние в далечината. В първия момент си помисли, че очите ѝ въртят номера, но сиянието остана неподвижно и дори започна да нараства, когато тръгна към него. Тя изпъшка, после се закашля. Въздухът все още смърдеше на тиня и мръсотия. Повдигаше ѝ се всеки път, когато вдишваше през носа си, така че гледаше да диша през устата колкото се може по-често. Босите ѝ крака бяха измръзнали отвъд прага на болката. Беше ѝ студено, беше мокра и мръсна, и нещастна, кървеше от дузини плитки порязвания и драскотини, наполовина се беше побъркала от ужас, но всичко това сякаш отстъпи на заден план, щом сиянието се усили. Завладяна от разтърсваща смес от облекчение и лоши предчувствия, Хедър почти се разплака, когато осъзна, че всъщност е вече в състояние да различи къде се намира, макар и околностите да тънат в сумрак.