Въображаемата част включваше тях шестимата, връщащи се в Уайлдууд. Тайлър беше там с нея, държеше я за ръка и се усмихваше, докато Кери си говореше с останалите как ще излязат от ужасната къща и тунелите под нея. Той продължаваше да се усмихва, останалите също. Държаха се, сякаш всичко е наред, въпреки че от океана се измъкнаха и тръгнаха към тях мрачни форми, които ги преследваха по улицата и смърдяха на кал и кръв. Нойджъл ги предвождаше и от чука му капеше кръв.
Точно това бе събудило Кери от омаята ѝ.
Тя плю, опитвайки се да прочисти калта от устата си. След това седна и простена, когато скованите ѝ мускули възразиха. Във въздуха се носеше странна миризма, суха и есенна. Лъхаше някъде пред нея. Мракът бе непроницаем — солидна завеса от чернота. Тя завъртя пръсти пред лицето си, но не ги видя. Това не бе проблем, поне доколкото Кери я беше грижа. Колкото и да се страхуваше от тъмното, повече се боеше да бъде убита от Нойджъл и прецаканите му приятелчета. Ако тя не виждаше нищо, тогава може би важеше и обратното — че никой не можеше да я види, защо пък не?
Кери запълзя. Повърхността под нея беше камък, не кал, и макар да бе студена и на допир — мокра, под ръцете ѝ нямаше реална влага като на горното ниво например. Беше трудно да се каже в коя посока се движи в тъмното, но имаше усещането, че се отклонява леко надясно, все по-далеч и по-далеч от тайната врата. Опипваше пода, стените и накрая тавана и така откри, че вече е на достатъчно просторно място и може да се изправи. Беше много приятно отново да може да върви нормално, макар и да не можеше да види накъде се е запътила. Протегна ръце пред себе си, разпънала пръсти толкова напред, колкото можеха да стигнат, и заопипва пътя си.
Беше минала само още няколко стъпки, когато нещо я сграбчи за косата и дръпна. Кери изпищя. Замахна с ръце нагоре, удряйки и дращейки нападателя. Вторият ѝ писък затихна в гърлото, когато докосна наглеца. Беше очаквала да напипа ръка, но под пръстите ѝ вместо това се озова нещо тънко, дълго и направено от дърво. То не се съпротивляваше, когато го стисна. Всъщност не мърдаше въобще. В началото момичето не можа да разбере какво държи. Дървено пипало? Някакъв нов капан? След това осъзна какво я дърпа за косата. Беше долният край на дървесен корен. Докато се пребори да се отплете от него, успя да се успокои. Не си спомняше да е виждала дървета в района, докато бягаха от уличната банда. Вярно, че бяха имали по-сериозни грижи и всъщност не обръщаше много внимание на обстановката, но предположи, че щеше да си спомни, ако е имало дървета. Но ето ти корен, който виси от невидими висини. Вдигна ръце над главата си и ги размаха. Пръстите ѝ докоснаха още корени. Там горе определено имаше дървета. Което означаваше, че или се намира още по-далеч от къщата, отколкото първоначално си бе помислила, или че дърветата до едно бяха мъртви и че подземните им коренови системи бяха само останка от тях — просто призрачни пръсти, дърпащи косата ѝ в усилието си да напомнят на хората, че ги е имало преди асфалта и къщите, и цимента. Кери потрепери при тази мисъл и се почуди дали мрежата от корени държи тавана да не се срути върху нея. Ако беше така, ето ти още едно полезно приложение на дървесината.
Тайната врата, която водеше към тази подземна зала, се намираше някъде назад, но Кери не беше сигурна вече в точната посока. Прие, че след като е толкова близо до повърхността да открие корени на дървета, то земята под краката ѝ ще започне да се издига под ъгъл, но беше трудно да се познае в тъмното.
Продължи напред. Въздухът бе неподвижен и дори без намек за полъх.
Именно заради това спря на място, когато внезапно в лицето ѝ блъвна струя горещ кисел въздух. Стресната, Кери се приведе напред. Ръцете ѝ се удариха в нещо пред нея. Нещо меко и хлъзгаво, и поддаващо. Плът! Две мощни, космати ръце я сграбчиха за китките и я дръпнаха напред. Тя се препъна, а нов полъх от дъха на тварта нападна сетивата ѝ. Смърдеше като гнили яйца и изпражнения.
Кери изпищя, но тварта в мрака се изсмя. След това ръцете се обвиха около тялото ѝ и стиснаха здраво.
Точно когато бе започнал да си мисли, че няма да може да понесе тишината и за секунда повече, Ксавиър спря и се вслуша. Пред него имаше някой. Не, не просто някой. Бяха поне двама. Може би повече. За секунда духът му се повиши от мисълта, че това може да са момичетата и Брет. Но след това надеждите му бяха смазани. Това, което последва, беше изумяващи серии от звуци — откъси от нещо, което звучеше като разговор, но на език, какъвто никога не бе чувал. Звучеше като дърдорене, съставено така, че почти да изглежда като думи. Не можеше да се познае на какво разстояние от него се намират говорещите. Гласовете не звучаха притеснено, тъй че младежът беше почти сигурен, че не осъзнават присъствието му.