— Шибай се, копеле!
— Не — каза Лео, ръгвайки приятеля си в гърдите с показалец. — Ти се шибай. В задника си, Маркъс!
— Я стига! — г-н Уоткинс пъхна пистолета в колана на панталоните си, пристъпи между двамата тийнейджъри и положи длани на гърдите и на двамата. — Стига толкова. Я стига с глупостите! Какво ви става и на двамата? Да не смятате, че с дърляне ще промените света?
Лео се нацупи:
— Той започна пръв. Аз просто Ви защитавах!
— Не ми трябваш да ми пазиш гърба тук отвън — каза г-н Уоткинс, кимайки към къщата. — Вътре ще си ми нужен. Там ще трябва да се пазим един друг… — той спря, след това се обърна към Маркъс. Все още държеше длан на гърдите на младежа. — Знам защо го правиш.
— О, така ли? И защо?
— Понеже си уплашен.
— Мамка ти, дъртофльо! Не се плаша от нищо!
— О, напротив! — г-н Уоткинс пренебрегна свитите юмруци на Маркъс. — Умираш си от ужас!
Лео трябваше да му го признае. Старецът имаше топки. Можеше да познае по израженията на Джамал, Крис и Дуки, че и те са впечатлени. Маркъс стрелна с поглед пистолета на колана на г-н Уоткинс. Лео затаи дъх, готов да скочи, ако приятелят му посегне да го вземе.
— Изобщо не си го помисляй — предупреди Пери. След това отново заговори успокоително. — Знам, че си уплашен, защото и мен ме е страх. Всички ни е страх. Да му се не види, би трябвало да сме някакви луди кучи синове, за да не се страхуваме като влизаме на такова място. Но това поведение — от него няма полза, разбираш ли?
Маркъс поспря, стрелвайки с поглед всеки от приятелите си. След това сведе очи към краката си.
— Аха — промърмори. — Прав си.
— Извини се на човека — напомни Лео.
— Няма нужда — възрази г-н Уоткинс. — Няма причина да се извинява, задето чувства същото, което ни е обладало и нас, останалите. Но ще ти кажа какво можеш да направиш, Маркъс!
— Например?
— Изтичай по улицата до къщата ми. Кажи на Лауанда да слезе в мазето да ми вземе железния лост и чука. След това ги донеси тук.
— Да не се каните да разбивате вратата? — попита Крис. — Няма ли да ни чуят?
Г-н Уоткинс сви рамене:
— Ако вътре в къщата има някой друг, освен хлапетата, тогава можеш да си обзаложиш задника, че вече знаят, че сме тук. Особено като се имат предвид крясъците и шумотевицата. Изгубихме си елемента на изненадата. Сега просто ще трябва да им се нахвърлим на главата.
Щом Маркъс се отдалечи тичешком по улицата, Пери извади пистолета си и се обърна с лице към входната врата.
Ухилен, Лео игриво ръгна стареца в рамото.
— Да му се не види, г-н Уоткинс, нямах представа, че сте такъв корав! Истински шибан гангста!
Пери се усмихна. Поспря се да запали поредната цигара. Когато заговори отново, гласът му бе тих и доловимо тъжен:
— Не съм гангстер, Лео. Аз съм просто вкиснат чернокож на средна възраст, който си е надскочил чепа в момента и жена му не ще да му пуска вече, освен по празници, овикват го, задето пуши в къщата и мрази гадната си работа, и му е писнало да гледа как кварталът отива по дяволите, понеже е всичко, което му е останало на този свят. А на Земята няма нищо по-кораво от това, нали така…
Чакаха и когато Маркъс се върна, се захванаха мрачно за работа. Без нито дума г-н Уоткинс връчи пистолета на Лео и лоста на Крис. След това със сумтене претегли чука. Яркожълтата му дръжка от фибростъкло сякаш сияеше в мрака.
Пери хвърли угарката на цигарата си на улицата и пристъпи напред.
— Добре, момчета! Нека да почукаме отново на вратата!
Те се струпаха на верандата, вече без да си дават труд да прикриват присъствието си. След това г-н Уоткинс вдигна чука и замахна, влагайки цялата си сила в удара. Вратата се разтърси в рамката си. Дървото се нацепи с шумно пукане.
— Чуйте! — възкликна Дуки.
От вътрешността на къщата се разнесе звукът от тичащи стъпки.
— Мислите ли, че това бяха белите хлапета? — попита Лео, играейки си нервно с оръжието.
— Има само един начин да разберем — каза г-н Уоткинс и замахна отново с чука.
17.
Хедър стискаше подострения нож за масло в едната си ръка и цвърчащата лампа в другата. И двата предмета се клатеха от неовладяемото ѝ треперене. Макар че много ѝ се искаше да спре, треперенето продължаваше. По-лошо, макар че можеше да види дъха си да се появява като бели облачета всеки път, когато издишаше, Хедър се къпеше в пот. И двете състояния нямаха връзка с бягството ѝ. Не беше сигурна дали са породени от шок или от страх или от температурата, или от комбинация от трите, но беше и влудяващо, и неприятно. Беше достатъчно трудно да се вслушва за отгласи от преследване зад гърба си и без да се налага да слуша как тракат собствените ѝ зъби. Единствената част от нея, която не се тресеше, бяха краката. Те бяха напълно вкочанени. Беше се опитала да се щипе по петите, но усети само лек гъдел. Все още можеше да ходи, но не чувстваше нищо.