Откакто бе напуснала странната пещера, нивото под Хедър се издигаше равномерно, докато тя напредваше по малкия тунел. Бе изгубила усет за време и нямаше представа от кога пълзи. Мракът и собствената ѝ умора я смазваха и ѝ беше все по-трудно да се съсредоточи. Умът ѝ продължаваше да се връща към странната колекция снимки и рисунки, опитваше се да изкопае някакъв смисъл от тях — някакво обяснение за ужасяващите случки тази нощ. Тя все повече се разочароваше от опитите да ги разгадае. Нищо в настоящата ситуация нямаше смисъл. Всичко изглеждаше ужасно случайно. Как е възможно такава раса същества да си живее незабелязана под град с размера на Филаделфия, и то толкова време? И какво точно бяха те? Мутанти, очевидно, но откъде? И от какво? Те като че ли нямаха никакви расови характеристики или генетична основа. От колко време бяха тук долу? Колко души бяха убили?
Нямаше начин да разбере. Всъщност всичко, което знаеше със сигурност беше, че краката я болят, гърбът я боли и очите ѝ са като издрани от пот и мръсотия. На дланите и коленете си имаше пришки, порязаният ѝ крак отново кървеше. Димът от фенера лениво лъхаше в лицето ѝ, пречеше ѝ да вижда и засядаше в дробовете ѝ. Всеки път, когато я обземеше нов пристъп на треперене, зъбите ѝ хлопваха. Беше си прехапала езика и вътрешността на бузите няколко пъти. Бавното, но постоянно вкусване на кръв караше стомаха ѝ да се преобръща.
Хедър се чудеше колко ли още ще се наложи да се катери, преди да успее да избяга от този кошмар. Според всички показатели вече би трябвало да се намира над земята. Но ето ти я, все тъй заседнала в проклетия тунел, с тежестта на цял град върху главата. Щеше ѝ се просто градът да се стовари върху нея, смазвайки всичко под себе си. Дори това би било за предпочитане пред ужасното, мъчително драпане в тъмното. Хедър потисна смеха си. Брат ѝ щеше да умре от кеф. Вечно играеше онлайн някакви игри за подземни тъмници. Щеше да се чувства като у дома си тук.
Дълбок, тътнещ екот отекна някъде зад нея, напомняйки на момичето за надвисналата опасност. Тя избута встрани самосъжалението и запълзя нататък, прегърнала надеждата, че ще стигне до някъде, ако просто продължи да се движи в същата посока, в която се бе насочила. Не че всъщност имаше особен избор. В тунела липсваха разклонения. Възможностите ѝ бяха да се движи напред по склона или да се върне назад, откъдето бе дошла — и знаеше какво я очаква там. Всички пътища в крайна сметка водеха нанякъде. Поне така казваше обикновено баща ѝ. Зачуди се дали родителите ѝ вече се притесняват за нея. Дали родителите на Кери и на Стеф ще започнат да ги търсят? Дали се бяха обадили на полицията вече? Или майката на Ксавиър може би? Не, тя работеше нощна смяна, а малкият не бе виждал баща си, откакто бе навършил три годинки.
Хедър усети лек полъх на свеж въздух да пролазва по лицето ѝ като погалване на светли пръсти. Усещането беше изумително след като че ли цяла вечност задавена влага в пещерите. Фенерът потрепна и засъска, а пламъчето затанцува, сякаш също се радваше на ветреца. Хедър нямаше представа откъде идва полъхът, но ако пред нея лъхаше свеж въздух, тогава несъмнено това означаваше, че има път навън!
Настроението ѝ се подобри. Тя забрави всичко за семейството си, за Ксавиър и Кери, и за Брет, и се съсредоточи изцяло върху оцеляването и бягството. Запълзя по-бързо. След това обаче ветрецът отново полъхна и донесе нова миризма — плътна, тежка смрад на гнилоч и мръсотия, по-силна от всичко, което момичето бе подушвало тази нощ. Въпреки всичките си усилия да пренебрегне миризмата, Хедър се задави в напън за повръщане. Въжета от лиги увиснаха от отворената ѝ уста. Стомахът ѝ се преобърна. Ако в него имаше нещо, щеше да си избълва вътрешностите. Вместо това мускулите на корема ѝ се свиха, гърчейки се мъчително. Хедър обърса устни с опакото на ръката си и зина, мъчейки се да не се задави отново. Трепкащата светлина на фенера се отразяваше върху наострения нож за масло. Тя се съсредоточи върху него. Когато се успокои, отново запълзя напред, дишайки през устата си. Това не ѝ помогна много; можеше да вкуси отвратителната воня върху езика си. Скоро онова, което се намираше пред нея, ѝ дойде в повече. Очите ѝ се просълзиха, замъглявайки зрението ѝ, а инстинктът за повръщане отказваше да спре да работи. Тя затвори очи и се пребори с надигналото се гадене.
Поне неконтролируемото ѝ треперене спря.
Обърна се, вдигна лампата и се взря назад в тунела и в мрака. Ако зад гърба ѝ имаше преследвачите, значи бяха много тихи. Намираше се толкова близо до повърхността! Непременно беше близо! Но не мислеше, че може да продължи напред, борейки се с вонящата миазма. Обмисляше дали да не смени посоката и да се върне в малката стаичка.