Хедър все още умуваше над вариантите, когато чу зад гърба си звънлив смях, разнесъл се от същата посока като смрадта. Звукът бе с висок тембър и трепкаше от възбуда. Момичето отново се обърна, вдигна фенера високо и изпружи ножа за масло пред себе си. Към нея бързаха силуети, които се уголемяваха с всяка изминала секунда. Миг по-късно тварите се озоваха в осветения участък. Хедър изпищя със свито от ужас гърло. Тварите, които се устремяваха да я нападнат, бяха отвратителни извращения, едва-едва можеха да бъдат наречени хуманоидни. Представляваха не просто мутации като срещнатите досега, бяха си истински богохулства спрямо живота.
Чудовището, което предвождаше ордата, беше достатъчно ужасяващо да зашемети Хедър и само с вида си, дори и частично излязло в мътните лъчи на фенера. Нямаше тяло, поне доколкото можеше да види тя — или поне не в традиционния смисъл на думата. Вместо това се състоеше от гигантска глава, три пъти по-голяма от нормална човешка, с дебела, цилиндрична маса розова и сива плът под нея. Имаше нещо, което би могло да мине за големи пръсти или за мънички крачета, или може би бяха пипала, които се гънеха и трополяха. Тварта се приплъзна по-наблизо. Хедър видя, че бузите ѝ се надигат и спадат, докато мускулите вътре се напъват и стягат. Въпреки странните си уродства, тварта беше бърза. Крайниците под тумороподобното ѝ тяло помагаха да се изтласква напред, да се държи за пода на тунела и да се придърпва със страховита ефикасност. Девойката зяпна, неспособна да помръдне. Тварта беше почти очароваща с уродствата си. Взираше се в нея с огромни, влажни очи с размер на чаени чинийки. Бръщолевещата ѝ, лигавеща се уста бе разтегната в яростна гримаса. От крушообразния ѝ, изкривен нос капеха сгъстъци зеленикавожълти сополи.
Хедър едва имаше време да преглътне шока от първия звяр, преди в полезрението ѝ да навлезе втория. Нямаше нищо общо с другарчето си. В ума ѝ се появи първата година в гимназията, в класа по биология на г-жа Аткинс. Един ден, докато обсъждаха вродени уродства, г-жа Аткинс им показа диапозитиви на няколко различни ембриона, които не бяха успели да се развият. Втората твар, която се тътреше по тунела към нея приличаше именно на някой от тези ембриони, върнат към живота. Очите в главата му бяха гигантски. Клепачите му бяха толкова тънки, че тя ясно виждаше как очните ябълки се въртят под тях. Носът и устните на мутанта бяха прозрачни и, също като очите, изглеждаха твърде големи за ужасното му лице. Самата глава беше подпухнала и изкривена, по-скоро като приплеснат отстрани овал, отколкото обла като форма. Чудовището пълзеше напред на малки, изкривени крачета и ръчички. Хедър изплака от отвращение и ужас. Очевидно това нещо би трябвало да умре още в утробата, но не бе изпълнило предначертаната му съдба. Бе тук, обида в лицето на природата и еволюцията, бързаше зад приятеля си, оголило тъпите, масивни зъби, които изпълваха устата му. Те проблеснаха на светлината на фенера, когато то облиза тънките си устни и изписука.
Трето същество имаше вълча устна, която разцепваше горната му устна чак до трепкащите му ноздри. На практика нямаше нос — само две зейнали дупки там, където би трябвало да се намира хрущялът. През разтворената вълча устна се виждаха неравни зъби и венци. Тялото му беше изкривено и сбръчкано.
Зад първите три идеха и още по-ужасни твари. Хедър ги чу да пъшкат и съскат, да писукат с високи гласчета. Тежкото им дишане отекваше в стените на тунела. Ноктите на ръцете им дращеха по камъните. Те се носеха към нея — мутантна вълна от пълзящи, подскачащи и, в някои случаи, плъзгащи се извращения, мяукащи като гладни бебета — което, всъщност, бяха.
Сборната смрад на ордата, която се носеше към нея, стана непоносима. Това извади Хедър от вцепенението ѝ. Тя метна фенера по бебетата и се завъртя пъргаво на колене, обръщайки се в противоположната посока. Чу стъклото да се чупи и металът издрънча, щом лампата се удари камъните зад гърба ѝ. За момент блесна ярък пламък и тварите изпищяха. Хедър също изпищя. Удари се в стената на тунела с достатъчно сила да се насини и запълзя трескаво назад, откъдето бе дошла. Бързаше, без да обръща внимание на раните, които причинява на ръцете и коленете ѝ дивото драпане по каменния под. Светлината намаля и после изгасна със съскане. Мракът отново обгърна тунела. На Хедър не ѝ пукаше. Знаеше пътя назад към стаята. Нямаше разклонения по тунела, по които да се изгуби. И, което беше още по-важно, в тъмното не виждаше преследващите я кошмари.