Можеше да ги чуе обаче. След като огънят изгасна, те се разврещяха трескаво. Отново се хвърлиха да я преследват и, макар че деформациите и уродствата им ги забавяха, в писъците им се долавяха нетърпение и раздразнение. Хедър увеличи скоростта си, оголила зъби и ококорила очи, опитвайки се отчаяно да различи нещо в мрака. Сърцето ѝ тупкаше в гърдите и дробовете ѝ работеха като ковашки мехове. Пъшкането ѝ отекваше като ехо и звукът се връщаше към нея. Тя пренебрегваше болката всеки път, когато някое камъче се врязваше в дланите ѝ или одираше раменете ѝ. Пришпорвана от адреналин и страх, и неспособна да се ръководи от друго, освен осезание и звук, Хедър си удари главата на надвиснал ниско ръб. Силата на удара я събори по корем. Изплака и тварите се развикаха възторжено. Топла кръв бликна в лявото ѝ око. Опипа чело с връхчетата на пръстите си. Над лявата си вежда имаше разрез. Простена, когато го докосна. Избърса кръвта и се опита да седне.
Дебели, лепкави пръсти се сключиха върху глезена ѝ. С писък Хедър ритна назад и пръстите се изплъзнаха. Набараха я отново след секунда, драпайки по-настоятелно този път. Други крайници се присъединиха към усилието — пипала, пръсти, зъби и неща, които я бе страх да идентифицира. Хедър се обърна и размаха бясно ножа си. Няколко от тварите нададоха вой и я пуснаха. Кракът ѝ задра по нещо, на допир като гръден кош. Тя бодна с ножа надолу, разрязвайки малката длан, която стискаше бедрото ѝ. Тунелът се изпълни с писъци — нейни и техни. Нещо топло и мокро — кръв или лиги — плисна по бузата ѝ. Хедър се дръпна заднешком, риташе и размахваше острието, и тварите отстъпиха малко. Тя запълзя трескаво заднешком, но нещо скочи на гърдите ѝ и посегна към лицето ѝ. Въпреки миниатюрните размери на мутанта, ударът беше силен. Бузата я засмъдя, а ушите ѝ писнаха. В окото ѝ плисна още кръв от порязването на челото.
Друго чудовище я загриза за ръката. Съдейки по усещането, беше беззъбо. Хедър замахна и усети люспеста кожа. Тя завъртя ръка, събаряйки звяра от гърдите си назад, и резна люспестото нещо с наостреното си ножче. Успя да откопчи от себе си и двете. Завъртя се на колене и трескаво запълзя отново. Ножът се изплъзна от хватката ѝ.
— Не. Не, ненененене…
Хълцайки, момичето заопипва по земята. Ръката ѝ се сключи върху студената, метална дръжка и тя я сграбчи. След това застина, мускулите ѝ се сковаха и устата ѝ се отвори в беззвучен вик. Опита се да изплаче, но от устата ѝ излезе само беше треперлива въздишка.
Хедър не бе чужда на болката. Когато беше на седем годинки, падна от дърво и си извади рамото. От болката ѝ беше призляло. Няколко години по-късно, когато си набоде крака на пръчка, докато играеха на криеница с брат си и няколко съседски деца, болката беше непоносима. Прекара няколко ужасни седмици, през които бе напълно убедена, че никога няма да може да ходи отново. Но тези изживявания изобщо не се доближаваха до онова, което изпитваше в момента. Дузини остри зъби се забиха в прасеца ѝ, само на два инча под коляното. Болката разцъфна като цвете и полека се разрасна в ярка и живописна звезда.
Към глезена ѝ замахнаха нокти и зъбите потънаха по-дълбоко в прасеца ѝ. Горещ, подобен на шкурка език заблиза кръвта, рукнала от раната ѝ. Хедър подритна със свободния си крак, забивайки пета в лицето на тварта зад нея. Чудовището се откачи, отнасяйки парче месо със себе си. Момичето се завъртя и замахна сляпо в мрака с ножа си. Нещо горещо плисна по ръката и рамото ѝ. Нападателят ѝ издаде ужасен, бълбукащ писък и изскубна ножа от хватката ѝ. Тя го чу да се мята и да вие, вместо да се опитва да я нападне отново. Но на фона на виковете му се разнесоха и крясъците на останалите от глутницата, която приближаваше стремително.
Надявайки се, че тялото на ранения им събрат ще забави останалите твари, Хедър се обърна и закуцука отново към изхода на тунела. Когато стигна до пещерата, с опипване излезе от пукнатината. За разлика от предния път, странната стая беше тъмна като рог. Някои от падналите листове изхрущяха под нея, когато се втурна напред.
Зад нея продължаваха да се разнасят отгласи от преследването.
Ксавиър се опита да преглътне, но устата му бе суха. Главата му се люлееше, докато го мъкнеха напред. Клепачите му пърхаха. Умора го бе обгърнала като грубо, тежко одеяло. Всяка тътреща се крачка му се струваше като невероятно физическо усилие, а когато забавяше ход, Белязаното лице и косматото момиче го бутаха напред. Точно в момента повече от всичко, даже повече от бягството, му се искаше да легне и да подремне. Бореше се с този копнеж, все още успяваше да се задържи достатъчно нащрек, че да знае, че ако го стори сега, със сигурност ще умре.