Истината беше, че вероятно щеше да умре и бездруго, освен ако не измислеше нещо — и то скоро. Похитителите му бяха безмилостни и не показваха слабост. Бяха му прерязали китките със същата практична ефикасност и безогледност, каквато някой, режещ салата, би могъл да прояви към зеленчуците. Не беше сигурен колко е кървял, но когато го бяха сметнали за достатъчно отслабен, Скуг бе прекратил процедурата и стегнаха раните му с парчета влажен, леко мухлясал плат. След това ги бяха притиснали добре, преди да го отправят отново напред. Китките още го боляха, но кървенето беше спряло. Той беше сигурен, че ще започне отново — и от още места, не само от китките, — когато достигнеха крайната си цел.
— Къде ме водите? — попита със завален глас.
Похитителите му не отговориха.
— Хей — пробва се отново Ксавиър — къде ме…
Скуг го удари с опакото на дланта си, разцепвайки устната му. Юношата простена и плю кръв, преди да успее да я преглътне.
— Никакви приказки повече — предупреди Скуг, изплясквайки отново с колана. — Пробвай и ще те изкормя на място. Ще оставя вътрешностите ти да се изсулят и ще ти покажа как изглеждат, влажни и лъскавки. Някога да си удушвал човек със собствените му черва? Аз съм. Доста пъти. Винаги е забавна гледка, да ги гледаш как се мятат и се задушават с изхвръкнали от орбитите очи, лицата им стават пурпурни, също като увитите около гърлата им черва. Ще го сторя и с теб, ако не продължаваш да се движиш!
Решил да рискува, Ксавиър просто сви рамене и положи всички усилия да се усмихне. Устата го заболя, но пък привлече вниманието на мъжа. От цепнатата му устна потече кръв.
— За какво се хилиш? — попита Скуг. — Прекалено много се усмихваш.
— Просто си мисля, че и бездруго няма значение. Прави каквото искаш. Полицията скоро ще дойде. Обадихме им се, преди да влезем вътре.
— Не, няма да дойдат. Полицията никога не се отзовава. А и дори ако дойдат, да не мислиш, че ни пука? Това е нашият дом. Нашето място. Тук не могат да ни наранят. Никой човек не може да ни посегне тук.
— Откога си живеете тук?
— Винаги сме били тук. Нашите хора са били тук преди града, преди постройките и колите и всичко останало, а ние ще сме на същото място и след като всичко изчезне. Ние, хлебарките и плъховете.
— Вашите хора, а? И какво точно сте вие?
Скуг не отговори. Ксавиър повтори въпроса и похитителят отново отказа да му отговори, тъй че младежът реши да попита нещо друго:
— Защо носиш женска кожа върху твоята собствена?
Устните на Скуг се разтеглиха в презрителна гримаса. На ъгълчетата на устата му забълбука лига. Втурна се напред, вдигнал юмрук над главата си, готов да удари отново Ксавиър.
— Това е моята кожа. Шибаната ми кожа. Разбра ли? А сега — без повече разговори. Мърдай!
Белязаното лице и косматото момиче го насилиха да увеличи скоростта си и Ксавиър бе принуден да се мъчи да не изостава. Опита се да следи всеки криволичещ тунел и завоите, по които минаваха, но скоро напълно изгуби представа за маршрута. Слабият лъч на фенерчето не помагаше да разсее объркването му. Единственото, в което беше сигурен, бе че подът стои относително равен, вместо да се вдига нагоре или да ги спуска по-дълбоко към земята. Мислите му отново се отплеснаха, а болката в китките и устната му се притъпи. Краката му пристъпваха автоматично, следвайки тези на похитителите му. Не се свести отново, докато джуджето не изскочи от стената.
Първоначално бяха само четиримата в тунела. В следващата секунда едно джудже се нареди до Скуг, дърдорейки възбудено на гърлен, грозен език, който Ксавиър не разпозна. Някои от думите звучаха като английски. Други — просто като сбор от ръмжене, сумтене и отделни срички. Младежът вдигна глава и забеляза малък коридор от дясната им страна. Джуджето беше напълно плешиво и голото му тяло бе покрито с дебели черни белези. Юношата се заслуша в разговора му със Скуг и се опита да отгатне за какво става дума.
— Никой ли не я е хванал засега?
Джуджето поклати глава.
— Е, ще се погрижа за това лично. Моя грешка е, че допуснах да ми избяга. Не бива да ѝ позволим да наранява бебетата!
Джуджето заговори отново. Звучеше възбудено.
— Когато завали, пада порой… — Скуг поклати глава. — Колцина са пък тези?
Джуджето вдигна шест криви пръста.
— Ще проверя в яслата — каза му мъжът с женска кожа. — Ще се погрижа за кучката веднъж завинаги. Ти иди намери Нойджъл. Сигурно още изчуква мозъка на онова хлапе отзад до стълбите на мазето. Кажи му, че горе имаме нови посетители.