Дуки кимна:
— Няма.
Пери сграбчи чука, прицели се внимателно и замахна. Голямата глава удари с шумно металическо издрънчаване върха на лоста. И двата инструмента потръпнаха. Лео направи гримаса, но хватката му остана стабилна и задържа лоста на място. Пери замахна отново, после пак — около дузина пъти. Не мислеше, че постигат някакъв успех, но най-сетне юношата му каза да спре.
— Виж — посочи. — Вече е под ръба. Прасни го още няколко пъти!
Облизвайки устни, Пери удари лоста още половин дузина пъти. Всеки удар отекваше по улицата, но никой не дойде да провери какво става и да се поинтересува защо вдигат толкова шум. Старецът погледна към дома си с надеждата да види бляскащите червени лампи на полицейска кола или някое друго превозно средство. Вместо това го пресрещна само мрак.
Лео се изправи, раздвижи пръсти и длани и след това натисна с цялата си тежест лоста. Изсумтя от напрежение и вените на шията и челото му изпъкнаха, но стоманената барикада не помръдна.
— Ето — каза Пери меко и го избута настрани, — нека опитам аз!
Натегна върху лоста. В началото не постигна ефект, но после бавно, с шумно скърцане, металът започна да се вдига нагоре.
— Браво! — възкликна Лео. — Продължавайте така, г-н Уоткинс!
Пери натисна по-силно, сумтейки от усилието. Преградата се вдигна още малко. Съдейки по движението ѝ, имаше чувството, че е задействал някаква система с противотежести и макари. Чудеше се кой ли я е монтирал и защо.
— Задръжте го! — изпъшка. — Тежко е!
Момчетата се втурнаха напред и пъхнаха пръсти в процепа.
— Дръжте го! — каза Пери. — Не позволявайте да падне! Ако започне да се изплъзва, дръпнете се. Няма нужда на някой да му бъдат строшени пръстите!
Когато се убеди, че вратата е здраво закрепена, Пери пусна лоста и пристъпи да помогне с вдигането. Металът се плъзна надолу около инч, но момчетата успяха да го задържат. Старецът сграбчи ръба и се намърда между Маркъс и Джамал. Повърхността бе студена и грапава.
— Добре! — каза. — Броим до три и вдигаме колкото се може по-високо. Едно… две… три!
Напъвайки като един, те се стегнаха и изпъшкаха, вдигайки парчето метал по-високо. Изправиха се бавно. Коленете на Пери изпукаха от усилието. Вратата скърцаше, докато се вдигаше над главите им. Те я натиснаха за последно и чуха нещо да изщраква отвътре. Стоманената бариера изчезна, издърпана нагоре от някакъв скрит механизъм. Къщата зейна пред тях като зинала, черна паст. Пери надникна в мрака и видя нещо като фоайе.
— Добре — той въздъхна и обърса челото си с опакото на ръката си. — Готови ли сте?
Момчетата закимаха, но не проговориха. Взираха се право напред като хипнотизирани.
Пери си взе пистолета от Лео и му връчи лоста. Маркъс пое чука. Крис, Джамал и Дуки се въоръжиха с фенерчета. Поемайки си дълбоко дъх, Пери пристъпи навътре, движеше се предпазливо, облизвайки устни от време на време. Дишаше дълбоко и бавно, пулсът му бе ускорен. Пистолетът потреперваше в ръката му. Хлапетата го следваха едно по едно.
Тъмното фоайе миришеше на мухъл и гнилоч. От него към други части на къщата водеше коридор с множество затворени врати. Стените бяха покрити с белещи се жълти тапети и петна черен мухъл. По дюшемето зееха дупки на плъхове. Самото дюшеме бе изкривено, а от тавана висяха парчета мазилка. Освен това над главите им минаваше наниз строителни крушки, свързани заедно с кабел. Не бяха включени. Пери се зачуди мрачно дали изобщо могат да светят.
Къщата бе напълно тиха. Не се чуваха гласове. Нищо не реагира на шумното им проникване вътре. Липсваше дори вечно присъстващият шум от плъхове или насекоми, щъкащи в стените — нещо, което всеки един от тях очакваше да чуе. Дори далечните отгласи на уличното движение и другите звуци от квартала сякаш бяха изчезнали, въпреки че вратата към улицата зееше отворена — все едно къщата приглушаваше всичко.
Подметките на обувките им залепнаха за пода. Когато Дуки светна с фенерчето си към дюшемето, стана ясно и защо — стояха в средата на голямо кафяво петно. Имаше вид все едно някой е влачил нещо по пода. Пери коленичи, опитвайки се да установи от какво е петното. Докосна го с показалец.
— Кръв.
— Мамка му, тъй ли? — попита Дуки с отвращение и недоверие в гласа. — Ау, каква лайнарщина. Стоя право в средата!
— Не — отвърна Пери — не са лайна. Кръв е. Все още е лепкава даже. Прясна е. Не е изсъхнала.
— Копеле… — Джамал се изсули от кървавото петно и избърса подметки на стената. Обувката му потъна в мазилката.
— Ехо! — подвикна Лео. — Има ли някой?